Ако обичате да четете, сме сигурни, че заглавието "Живот в скалите" на Мария Лалева ви е познато. Книгата беше представена наскоро и се радва на небивал успех. Това е роман за море и любов. Както казва самата авторка: "Любовта винаги е правилният отговор. На всеки въпрос под това небе. Единственият правилен. Още по-голямата тайна на любовта е, че самата тя е едновременно и въпрос, и отговор. Защото е отделна енергия, отделен елемент от нас. Със собствен разум и воля. Не тя живее в нас, а ние в нея".
Ето няколко прекрасни цитата от "Живот в скалите":
"Нецелият човек ще го познаеш по очите – ме учеше Демир. – Или трескаво ще обикалят и ще шарят по цялата картина, за да си търсят липсващото, или хищно ще се впият в теб, сякаш да те вземат, да те изгълтат цял. Но никога няма да видиш в тях удоволствието, благодарността, която излъчва спокойният поглед на целия човек към света. Или към другия човек. Благодарността, синко, започва с радостта, че те има. После е смелостта да се познаваш. И накрая – да се споделиш с другия. Нецелият човек не е свободен да се радва, нито е пораснал да разбере колко много трябва да е благодарен. И за колко много неща. Той е казал на Вселената – за да се зарадвам, ми трябва еди-какво си или еди-кой си. И Дядо Боже му вика: „Ми, добре, изживей си трябването, щом така си избрал“. И онзи цял живот търси ли, търси, живее си в трябването, в нямането на нещо, в липсата на някого… А не в имането. Пък после се сърди на Дядо Боже".
***
"Мамо, "обичам" ли е най-красивият глагол? – За всеки човек любимият глагол е различен. Зависи какъв точно самият човек е избрал да бъде. – А кой е твоят любим глагол? – "Споделям". В него се съдържат три глагола – "обичам", "доверявам се" и "давам". Това е един щедър и богат глагол. Най-хубавото му е, че изключва "страхувам се". – Няма човек, който да не се страхува, мамо! – Разбира се. Говорим ли за страх, въпросът е "колко". Колко голям ще му позволиш да бъде".
***
"Вие, възрастните, сте много смешни – прошепнах в ухото на Михаил. – Преструвате се, че не виждате нещата. И си мислите, че те не съществуват, щом не ги изричате. Луиза те обича. По оня начин. Както мама – Богомил. По женския начин. Но няма да ти го каже още сто живота, защото се страхува. Не от това, че ще я изоставиш. Толкова мъже са я изоставяли… Свикнала е да ги изпраща. Страхува се, че не можеш да я харесваш. Като жена. Ти, с твоите хиляди жени в миналото, известният актьор, който е имал всички красавици на света… Ти също я обичаш. Но се страхуваш от това. И се страхуваш да не я нараниш с твоя алкохол и с характера си. Но аз, Михаил, по-женени хора от вас не съм виждал. И по-истинско семейство. Нищо че не знаем кой на кой етаж живее".
***
"Има причина тайните да останат тайни – отвърна ми той тогава. – Хубавата новина е, че всяка тайна си има срок. Тайната е като фокуса, синко. Когато ти се разкрие, разбираш, че винаги си я знаел. И че тайни няма. Просто 50 ги научаваш, когато си готов да ги осъзнаеш. И тогава се сещаш, че истината винаги е била пред очите ти."
***
"Сърцето религия нема, умо има", рече един ден кротко баба Настасия и изчерпа всички евентуални теологични спорове в скалите. Така поех по пътя на вярващ безбожник, за когото Дядо Боже и до днес е нещо средно между всемогъща мъдрост, смисъл и любов и свадлив старец, чиито капризи и причини трудно разбирам понякога".
***
"Тази жена можеше да обича, без да иска да притежава. Можеше да напусне някого, без да го изважда от сърцето си. Можеше да излъчва цялата прошка на света и да носи белезите си като медал за храброст, който предпочита грижливо да крие в скрина. Тя знаеше кога и как да убие надеждата, която убива нея, без да спира да обича. Знаеше как да даде свобода на другия. Марина обичаше обезоръжаващо чисто и безусловно, което правеше отговора на такава любов смазващо непосилен за другия. Разбирам мъжете, които са бягали от нея. И аз бих. Кое мъжко его би понесло всекидневно да се чувства джудже и това усещане да е причинено от жена? Ще са ми нужни още няколко живота, за да го проумея, и още толкова, за да обичам по този начин".
