Познаваме дълбоките сини очи на Ники Илиев още от далечната 2000-на година, когато е поканен да води хитовото музикално предаване "Мело ТВ Мания". Известен е и като един от най-успешните ни модели, но истинската му страст винаги е била киното. Снима се като актьор в наши и чужди продукции, а скоро след това се насочва към истинското си призвание - режисурата.
За няколко години Ники Илиев си отвоюва място сред най-успешните режисьори в съвременното българско кино. Режисьорският му дебют – "Чужденецът", печели редица престижни награди, а вторият му филм "Живи легенди" се радва на не по-малък успех и признание. От 5 януари в кината е най-новият му проект "Нокаут или всичко, което тя написа". Нашите колеги от Actualno.com разговаряха с Ники Илиев за страстта му към киното и филма му "Нокаут".
Хората те познават като водещ, занимавал си се с моделство, а по-късно навлизаш и в актьорската професия. Как се насочи към режисурата?
Още от дете исках да правя филми, бях много заинтересован, пишех разни истории. Първоначално исках да бъда актьор, защото актьорът е лицето, което човек вижда на екрана, той не си дава сметка за режисьора или сценариста. Вижда актьора и това е първото нещо, с което асоциира филма. Впоследствие, когато наблюдавах работата на баща ми, който е театрален режисьор, реших, че искам да разказвам истории, да използвам повече фантазията си. След като завърших Френската гимназия, много се колебаех какъв път да поема и в крайна сметка записах режисура. После работих като актьор и в един момент просто осъзнах, че искам да правя собствени неща. Така се появи "Чужденецът".
Орлин (бел. ред. Орлин Павлов) ми разказа, че от години си запален фен на кикбокса. Покрай него ли се вдъхнови за сюжета на най-новия си филм "Нокаут"?
Да, от 11 години тренирам кикбокс. Може да се каже, че до известна степен това ме провокира. Винаги съм искал да направя боен филм, обаче си дадох сметка, че ако направя чисто боксьорски филм като "Роки", няма да се приеме много добре. Не исках да имитирам американските филми. От друга страна, винаги съм искал да направя музикален филм – това е другата ми страст, много обичам музиката. Във всички мои филми музиката е сериозно застъпена. И тогава си казах – защо да не направя бойно-музикален филм – колкото и странна да е тази комбинация, тя би изразила мен. Тогава четях биографията на Майк Тайсън, слушах Крис Корнел и така започнаха да ми идват някои идеи. Исках филмът да е малко по-сериозен, с по-сериозни послания.
Как изгради персонажите във филма? Tърсиш ли прототипи от живота?
В залата, в която тренирам, срещам много прототипи на героя на Арън – бивши бойци, които спортът е променил и изсмукал. Грубата професия, която са практикували, е прикривала дълбоката чувствителност, която имат. Останалите персонажи – по-скоро съм си ги измислял.
Ако погледнем чисто социално на историята, "Нокаут" не е просто романтичен филм с екшън привкус. В него засягаш темата за толерантността…
Да, толерантността и етикетите, които си хората поставят един на друг. Когато някой стане популярен в България, веднага започват да му лепят етикети и обикновено ти изграждат един образ, който много не ти допада. Но не исках да правя филм за това как някой става популярен и му лепват етикет, защото това не е голяма драма. Исках да разгледам този аспект в хора, които имат по-сериозен проблем. Целта на филма беше да е интересен, но и между забавното, докато историята вълнува зрителя, да остане нещо у него. Не искам да правя продукт, който хората гледат, смеят му се, забавляват се, а след това забравят. Бягах и от другата крайност – да посочвам с пръст и размахвам послания. Нека всеки сам извади своята поука. В "Нокаут" има много музика, заснети са много красиви места, атрактивни персонажи и се надявам това да е основното, заради което хората да гледат филма, а другото да дойде като бонус.
