Всяка една връзка попада в черна дупка. Не, това не е период на изневери, кавги и лошо настроение. Не е период на тъга и отчаяние. Това е просто период на нещастие. Малко като затишие преди буря. Изпитание за най-силните или може би знак, че човек трябва да продължи да търси това, което наистина заслужава.
Един ден просто се събуждаш и осъзнаваш, че не си щастлив с човека до теб. Вчера всичко е било нормално. Днес нещата са различни.
Но нещата не се развиват за един ден. Много пъти, когато се подадем на усещането, че човекът до нас е единственият, ние заглушаваме всички предпазни сигнали в себе си. Защото много дълго сме били наранявали, много дълго сме търсили, много дълго сме чакали. Затова един прекрасен слънчев ден ние срещаме човека Х. Отиваме на кафе, кино вечеря… получаваме и даваме подаръци. Имаме обща песен и наши смешни, но иначе глупави, неща. Докато не се окажем под един покрив, заживели заедно. Един компромисен вариант.
Така дните минават, ежедневието ни затрупва. И не се осъзнаваме как е минала година, две… А нашата връзка е точно на същото място. "Може би“ , "Евентуално“ и "Някога“ - все думи, които са се застъпили трайно в речника на нашата връзка. Може би ще отидем на дълга почивка. Евентуално ще се оженим. Някога ще имаме деца.
Но тези неопределителни думи и неясното времево пространство само усилват разстоянието между нас. Сякаш единият се качва по стъпалата нагоре, а другият стои на едно и също място. Започват скандалите, сълзите, заплахите за край. Започва лудо събиране на багаж и неговото още по-лудо разопаковане. Защото хората вярват в надеждата. Вярват, че всичко ще се оправи. Вярват че "някога“ не е толкова далече и "евентуално“ може би е утре.
Общите почивки вече не са каквито бяха. Ако преди няколко месеца беше забавно време, което да прекараш с любимия човек, то сега почивката е време на затвор. Няма какво да си кажете. Откривате отчуждеността, когато сте в една чужда атмосфера. Копнеете да се приберете у дома, при познатите вещи и спомените от едни по-щастливи дни.
По това време на връзката никой не казва, че единият вече не обича другия. Напротив, любовта я има, привързаността също. Просто се появява нещастието.
Нещастни сме, че човекът, когото обичаме не ни разбира.
Не ни дава надежда.
Не ни показва, че ще вървим заедно напред.
Просто стоим на едно и също място и се чудим как попаднахме там. И защо не можем да се измъкне, без да не нанесем трайни проблеми на себе си или на човека, когото обичаме.
Може би решението се крие дълбоко в нас. Отдавна сме го взели. Може би трябва да оставим този, който обичаме, просто защото не получаваме всичко, което заслужаваме. А аз винаги съм смятал, че всеки заслужава най-доброто. И тук не говорим за ултиматуми, сълзи и депресии. Говорим за обикновен разговор.
Обичам те, но заслужавам повече… Обичам те, но съм нещастен.
