Точно преди лятото много статии, специалисти и всякакъв род експерти ни съветват, че трябва да променим нещо в себе си. Някои дават съвет да сменим прическата, други гардероби, трети гаджето, а четвърти цялата ни професия. Лично смятам, че те са най-прави. От работата започва цялата ни драма, всичките ни несполуки и кризи в живота.
Хората толкова време не се научиха, че вече не е нужно да се примиряваш с всичко. С хора, които не те заслужават. Квартира, която ти взима всичките пари. Или пък с приятели, които никога не са те опознали достатъчно и цял живот те разочароват. И най-вече с работата, от която трябва да избягаш.
Преди време работех на едно място, където имаше една луда жена, обявила себе си за управител. Е, други също я наричаха така. Идвах на работа с нежелание, а си тръгвах с най-големия екстаз, на който бях способен. Лудата жена по цял ден си цъкаше на Viber и се опитваше да разпределя задачи с иначе лишеното си от мениджърски дух съзнание. Останалите колеги персонал, типично по български, изпълняваха нейните несвързани искания и дори имам чувството се молеха за още. Да, българинът е свикнал да бъде подчиняван, дори имам чувството, че му харесва. Или пък подчиняван не е точната дума. По-скоро обича хората да му казват какво да прави: свърши това, изпрати онова, разясни другото. Когато той има ясен план, създаден от друг човек и нула поле за мислене, може да се нарече спокоен. Свършваш работа в 8 часа, взимаш си якето и си тръгваш. Да, не си вложил много от себе си, ама поне не си се изморил.
Аз до последно не можеш да се сработя с лудата жена. Опитах се, наистина. Вложих всичкото си търпение, опитах се да практикувам дори всички неща, които през годините съм прочел за взаимна помощ: дишането, броенето, асоциациите, усмивките (дори една странна теория за чай от бял жасмин, който давал търпение). И не - нищо не помогна. Отначало се стремях да изпълнявам всичко, което тя казваше. Изпълнявах, изпълнявах… ама като гледаш, че някой взима глупави решение, как да си траеш. И така се започнаха скандали, които според моите приятели психолозите от списанията, са убиец номер едно на кариерата. Скандалите бяха най-вече заради лошото управление, пропуските, които аз виждах и грешките, които нямаше как да избегна.
Накрая аз си тръгнах, а лудата жена остана. Като типичен пример в живота… но все пак той беше много показателен за мен. Преди години хората се страхуваха да отстояват мнението си, приемаха дадената работа и смятаха, че ще работят там до пенсия. Не се караха, не защитаваха позицията си. Приемаха това, което и… така. Е, аз си взех слънчевите очила, шишето минерална вода, което ми беше забранено да пия по време на работа, и си тръгнах. Не погледнах назад и дори не се замислих дали правя грешка, защото знаех, че това е правилното решение. Ама наистина най-правилното!
Не искам да карам всички сега групово да напускате работа, просто ако не сте щастливи - знайте, че винаги има хиляди възможност. Да продължите, да откриете себе си и своя път... в професията, любовта и живота!
Защото само най-смелите успяват. Останалите просто казват "да" и вървят заедно с другите.
