- Знаеш ли кое беше най-хубавото?
- Кое?
- Това, че накрая наистина се влюби в мен и ме заобича!
- Не те разбирам…
- Отначало направих всичко възможно, за да се представя в добра светлина. Не бях себе си…. Симулирах една цяла връзка, като заблудих човека до мен, че съм това, което търси... само и само, защото смятах, че съм намерил това, което аз търся.
- И какво стана. Защо сега не сте заедно?
- Сега ме презира…
- Как стана така.
- Може да накараш един човек да се влюби в теб за минути. Но никога не можеш да принудиш някого да те обича за цял живот… Особено, когато не си бил честен най-вече към себе си!
Обичаме ли хора, които ни презират?
Лятото си отива. И най-после. Никога не е бил любимият ми сезон. Въпреки че много трудно тази година можеше да се каже, че е имало каквото и да било лято. Сега идва ред на есента, промените и новото начало. А всяко едно ново начало ни връща към миналото. Към старите начела и не дотам затворените врати.
Онзи ден говорих с един човек. Той ми каза нещо много интересно: можеш да накараш някой да те обича за един ден, но не можеш да го принудиш да го прави цял живот. Тази мисъл ме накара да се замисля. Понякога (даже доста често) ние сме фалшиви във връзките си. Набелязваме си някого, когото искаме да имаме. Може само заради красотата, чара или сексапила му. Може всичко да е заради привличането или просто заради самата игра.
Правим всичко възможно, за да спечелим този човек. Отначало като представим себе си. Открито, честно… по нашенски. После се замисляме….Aми ако този човек не хареса истинската ни същност. Това, че пием прекалено много кафе. Говорим, преди да мислим. Прощаваме, но не забравяме. Или нещо съвсем малко - това, че сигурно сме пристрастени към шоколада. Тези мисли ни ужасяват. Да загубиш някой, който все още не си спечелил от ужас, че няма да те хареса такъв, какъвто си. Като добавим и визуалните промени, от които си внушаваме, че имаме нужда. Ами ако… Какво ще правя ако… Не, не! Полудяваме и се вкарваме в черно-бял филм от говор без звук и картина без цветове.
Най-разумното (според нас) е да се променим. По-скоро да фалшифицираме един цял (наш) образ, превръщайки го в такъв, какъвто ще се хареса на другия човек. Започваме да гледаме неща, които не ни вълнуват. Да правим неща, които преди не сме правили. Да бъдем всички други, но не и себе си.
Накрая може би ни заобичат. Или се влюбват в нас. Но дали наистина обичат нас самите или образа, който сме изградили?
Така минават месец, година, две… или пет. Прекарваме няколко Коледи, рождени дни, обикновени петъчни вечери с пица, която не обичаме и връзка, която се държи като колона от карти. Времето минава, животът си тече… докато един ден не ни писва. Осъзнаваме, че човекът до нас може би не е това, което така усилено сме искали. А и същият този човек осъзнава, че може би ние сме фалшиви.
Появява се вятър и колоната от карти рухва. Всички се разпиляват на различни страни. Никой не може да ги събере. Връзката е безвъзвратно погубена. Тогава човекът, когото сме обичали, сега ни презира. Загубеното време, няма как да се върне. Хиляди напразно казани думи.
Затова може би е по-добре да не бъдеш с този, когото харесваш, ако чувствата не са взаимни. Да не се влюбваш в човек, който няма да те хареса такъв, какъвто си, а ще иска да промени твоя образ или да те принуди сам да го направиш. Накрая да те намрази затова, че не си се променил достатъчно. А, ти да обичаш този, който те презира.
Или да мразиш себе си, че не си се променил достатъчно в името на връзката. Защото този, който наистина иска да бъде с теб, ще те приеме такъв, какъвто си. С хилядите недостатъци, пристрастявания и фобия. С много повечето лоши страни, отколкото добри. Със сивата част от твоя характер, с нещата, които те ужасяват и страховете, от които се будиш нощем.
И никога няма да те презира, затова, че искаш да бъдеш себе си!
