Всеки от нас го има. Човек, случка, действие. Кофеин, никотин, любов… Нашето слабо място. Случката, която повтаряме. Която не ни оставя да се отърсим от ужаса, в който сме били. Една 8-ца на чувства, възможности и действия. Един кръговрат, към който усилено се стремим. История, която никога няма end, камо ли пък happy….
Предполага се, че всичко започва по тривиалния, леко скучен начин. Еднотипно и с известен финал. Месец-два… година макс. Но минава много време. Промените са малко. Историята е предначертана, всичко се повтаря и потретва. Всичко е същото. Всяко лято, всяка зима…оправдания и обяснения, лъжи и измами. Театър и много маски.
Статията за моето слабо място е посветена на всички хора, които имат някъде там един човек от когото не могат да се отърсят. Един призрак, който си играе с чувствата им и като паяк плете своята паяжина около бъдещето им: правейки го сиво и неясно. Паякът е нашето слабо място. Един човек, когото не можем да забравим. Призрак, който изчезва за кратко - в най-добрия случай - месец-два - после се появява и ни атакува с цялата си сила. Пристъпваме към фаза едно: запознанство с паяка…. обикновен, симпатичен, реален. Всяко докосване е точно премерено и е право в целта. Открива нашето слабо място и му показва неща, които ни правят слаби и много, много опасни. Не разбираме какво се е случило. Как попаднахме в тази ситуация. Как се озовахме в този филм на ужаса. Как забравихме себе си….Идва ред на фаза две: пълното предателство над нас самите. Чакаме смс-и, съобщения, споделяния, лайкове… чакаме един призрак да се събуди и да се сети за нас. Да си припомни кои бяхме ние и за какво се борехме. Призракът си е същият, непроменен и до болка познат. Нашето най-голямо слабо място…
Главоболието те връхлита, изпотяваш се, не можеш да мислиш, да разсъждаваш, не знаеш къде си…гласът ти отпада. Човекът, когото се опитваше да забравиш с години, се сети за теб. Обади се. Или прати странно съобщение. Такова, което еднозначно ще ти покаже кой те търси. И поради каква причина…
Накъсано. Така минава животът ти след срещата. Би трябвало всичко да се върне към стария ритъм. Да ходиш на работа, да ставаш рано, дори без аларма, да се храниш, да излизаш, да срещаш нови хора, да спиш с тях. Но нищо не е такова, каквото е било. Едно турнадо е минало през теб. Обезобразило те е. Разбило. Съкрушило. Наранило. Тик-так… животът продължава и ти напомня с цялата си жестока реалност, че всичко рано или късно минава.
Отказваш цигарите. Аз също го направих. В името на новото начало. Спирам да откликвам на съобщенията. Спирам да чета постовете. Вече нищо не ми напомня за миналото. Нито малките неща, нито нашите смешни неща… камо ли пък филмът, на който така много се смяхме. Повтарят го в събота вечер. Призракът го няма, за да се смеем. И по някаква странна причина и на мен не ми е смешно. Превключвам канала и продължавам нататък. Фаза три: приемането, възстановяването, измъкването и обратното потъване.
Приемането, че всичко е било такова по наша вина. Не трябваше да започваме, не трябваше да отговаряме, не трябваше да потъваме. Не трябваше да си мислим, че можем да оцелеем. Както и не трябваше да си въобразяваме, че сме оцелели. Приемането, че сме били разбити.
Възстановяването тогава, когато трябва. То идва точно навреме. Без да го пришпорваме и определено не тогава, когато мислим, че сме се възстановили. Обикновено е няколко месеца по-късно. Чувстваме се по-добре. Продължаваме.
Измъкване - от миналото, от призраци, от паяци… от всички тях. Нямаме наше слабо място. Продължаваме напред. Срещаме се с нови хора. Откриваме нови светове. Експериментираме, обичаме, прощаваме и може би най-вече се смеем… на миналото
… обратното потъване настъпва също толкова случайно, както и всички останали фази. Можете ли да познаете защо? И по-скоро кога…
Две седмици по-късно отново пропуших. Бях получил съобщение. Моето слабо място се беше върнало…
