"Има хора уютни, като дом. Прегръщаш ги и разбираш - у дома съм."
Елчин Сафарли
Тази седмица оставям темата за любовта, хората, които не ни заслужават и подобни нерадостни неща. Тази седмица ще ви пиша за дома. За мястото, където сме най-щастливи и за хората, които ни чакат там. За спомените, които са така живи, за историите, за смешните неща и малките детайли, които само ние помним. Тази седмица ще ви върна назад към детството, към родителите и към местата, които понякога забравяме. Не защото искаме, а защото понякога сме твърде заети и насочени напред. Но трябва да спрем и да помислим. Да се върнем крачка назад и да погледнем към миналото. И към тези, които махат оттам…
Не мога да се прибера у дома толкова често, колкото ми се иска. Не харесвам София и никога няма да я харесам: сива, безлична и зла. Не, мерси… не ми допада. Но все пак, когато се прибера в много дълбоката провинция, наистина се чувствам щастлив. Да, там няма забавления, много хора, хубави кафета, молове и места, в които да убиеш цял един работен ден. В дълбоката провинция няма работни места и няма къде да работиш, да изкарваш пари, с които да купуваш неща, които мислиш, че те правят щастлив. Няма и възможност да търсиш любов в куп сено, защото сеното е по-скоро шепа. Но все пак дълбоката провинция е твоят дом.
Мястото, където за първи път си карал колело. Където си падал с ролери или си се смял на някое улично куче. Мястото, където за първи път си отишъл на кафе и дискотека със своите приятели. Там, където си се влюбил и е била първата ти целувка. Дълбоката провинция е там, където си бил наистина щастлив. По детски, по младежки - наивно и много, много дълбоко.
И тези дни се върнах там. Видях хора, които дори бях забравил. Може би не напълно, но поне за определен момент. И се замислих: може би човек трябва да се върне в миналото. Да открие там себе си. Един далечен спомен на човек от друго време. По-наивен. По-ведър. По-голям оптимист. Един човек, който вярваше в други неща и обичаше други неща в други хора. Да погледне този човек. Да види себе си в него. И да си тръгне… просто заради самото зареждане. Така и аз видях себе си. Едно далечно копие на мен. Толкова далечно, че едва се познах. Видях нещата, за които тогава мечтаех. Хората, които обичах и тези, които си мислех, че презирах. Колко наивен бях и наистина колко много време мина оттогава.
Видях хората, с които си играех едно време. Пораснали и поели нанякъде - като мен. Не знам дали е напред или в друга посока - важен е пътят, а не целта. Поговорихме за миналото, като пенсионери, видели се пред някоя поща. Поговорихме за хората, които познаваме и за живота им, как се развил и на къде са поели. Видях местата, които така усилено презирах едно време. Как исках да се махна от дълбоката провинция. Как ме задушаваше тогава тя, а как ми липсва нейната топлина сега. Дори въздухът е различен. По чист и някак по-весел.
Няколко дни. Толкова ти трябват, за да презаредиш. Да поговориш с тези, които не си виждал отдавна. Да провериш двата нови отворени магазина, които са се появили, докато теб те е нямало. Да си купиш едно-две по-евтини неща. Да се сбогуваш с всички и да си тръгнеш. Да се качиш на автобуса и да помахаш на миналото. Там, където си бил щастлив. Твоят дом, при хората, които винаги ще чувстваш като част от цялата тази картина. Защото домът не е там, където е твоят диван, дрехи или партньор. Домът е там, където си бил най-щастлив и обичан. Където си се смял високо и си летял още по- високо с мечтите си. Домът е там, където оставаш дете за цял живот - с оптимизмът и вярата в себе и всеки друг. Домът е там, където, се спираш за да си починеш…
Автобусът потегли. Време е да се връщам в действителността.
