Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. През 1990 г. записва медицина във Висшия медицински институт, след което специализира психиатрия до 2000 г. По това време работи и като дърводелец, анкетьор, санитар и др. Автор е на романите: „Алкохол”, „Лудост” и „Войник”, както и на стихосбирките: „Сол”, „Нови стихове съвсем в началото” и „За ползата от ползите”. Пише и сборници с разкази. Преди всичко това обаче, Калин е голям мечтател. Един човек, който е мечтаел да стане художник като малък, но се дипломира като психиатър. Един Мъж, който се страхува от много неща, но никога не спира да опитва и да се бори. Човекът, който се старае да отбягва тъмното в хората и да насърчава всички да бъдат по-смели. И по-добри. За мен е огромно удоволствие, че именно Той е моят втори гост в рубриката „Един мъж”: Калин Терзийски за миналото, страховете и литературата. Калин Терзийски за себе си…пред мен- откровено. Приятно четене!
За какво мечтаеше Калин Терзийски като малък?
Наистина! От както се помня искам да стана художник. И май станах. Ха. Поне никой не ми пречи да рисувам и затова мога да илюстрирам почти всяка втора своя книга. Някой ще каже – че то на никого никой не пречи да рисува! Но на това ще отговоря: Ти се хвани да работиш като неврохирург, примерно, пък отделно от това рисувай. Не става някак си. И мислите на човек се отклоняват в друга посока и въобще…Но и да стана писател беше добра мечта за мен. Може би – не от детството, но от най-ранната младост. Всъщност – мечтаех да се занимавам с изкуство. И знаете ли, най-голямата ми мечта беше да ме обичат. Да живея сред любов. Това е.
Какво беше детството ти, къде премина то и кой е любимият ти спомен от този период?
Детството ми на моменти беше романтично и диво. Блатата и поляните край квартала ми, играта на футбол и на фунийки, препускането из дивите покрайнини. В други моменти детството ми беше мрачно и тъжно. Живеех в сравнително краен квартал – Дианабад. Ходехме-бродехме по огромната, подобна на степ поляна, с която свършваше квартала ни и го отделяше от Студентския град. И там намирахме какви ли не съкровища, изхвърлени от африканските студенти, синове на племенни крале. Примерно кутийки от кока кола, кутийки от цигари Астор. Красиви. В социализма всичко беше калпаво изработено и грозно. Детството ми протече в социализма и колкото и странно да звучи – аз имах ясното съзнание за това. За факта, че повечето неща около мен са грозни и безнадеждни. Но имаше и красиви неща. Рисуването. Първите вълнения с момичета. Разни такива работи.
Кога откри любовта си към писането?
Може би на 17, когато започнах да пиша стихове. Създадохме малък поетичен кръжец или тайна организация, от де да знам. Пишехме извънредно обидни четиристишия. Налудничави. Още търся точната дума, за да ги определя. В тях никога, ама никога нямаше мръсни или неприлични думи. Просто се подиграваха най-дълбоко и безцеремонно с фалшивото и подмазваческо изкуство на социализма. Примерно на моменти звучаха гръмко и високопарно – именно като стихотворенията на поетите подмазвачи – но думите вътре пък бяха някакви смешни – като печурка и вафла. Веселяхме се. Бяхме някакъв момчешки Монти пайтън – поетичен.
Кое беше първото нещо, което написа?
Мисля че едно такова стихотворение със странни думи, наподобяващи други думи, но минаващи някак покрай тях…:
Липи акации
Тополи върбалации
Прола ет
И идва кой?
Приятел мой
Липи акации, тополи върбалации
Прола ет
Еснафт е жъл от страх облянът
За своето имущ
Защото слязъл от балканът
Хайдют със остро пуш
Дано никой идиот не се опита да поправи уж сгрешените буквички. Те са истинското в стихотворението. Дестилирана свобода.
Това че си дипломиран психиатър помага ли ти в литературата?
Всичко помага на литературата. Най-вече – огънят в сърцето. Спокойните и нормални хора (нормални в лошия смисъл – търсещи лесния и конформистки път в живота) не могат да станат добри писатели. Или могат…Но ще са едни такива – нормални писатели. Сигурно разбирате сарказма ми.
Кои от мечтите си постигна и за какво мечтаеш в момента?
Мечтая за хармоничен и мъдър живот. Мечтая за себе си. Като мъдра и уравновесена машина. Като спокоен космос.
В какво вярваш?
В Бог, естествено.
От какво се страхуваш?
От почти всичко. Всичко в неправилното количество и степен е страшно. Страх ме е от тъмното в хората. Понякога те освирепяват и сякаш се оказва, че никаква смислена дума не може да ги укроти. Насилстват, беснеят, избиват се. Вижте –светът е сцена именно за тия пробиви на чудовищно зверство.
Коя е любимата ти книга?
Господ да ви поживи, мистър Роузуотър. Кърт Вонегът.
Любимият ти литературен герой е?
Същия този мистър Роузуотър.
Как се става успял писател в България?
Като ставаш преди другите, лягаш след другите, не ходиш, а тичаш и мобилизираш целия си талант и ум, а те трябва да са големи.
За съжаление – най-вероятно – може и просто с връзки. Но аз този начин не го знам.
Да поговорим за журналистическата ти работа, с която също се занимаваш. Има ли връзка между литературата и журналистиката? Кои са приликите и разликите?
Всъщност аз работя просто в един широк диапазон – в единият му край е чистата поезия, в другия край – сухата документалистика. И аз се движа свободно от единия до другия край. И то – винаги както на мен ми се струва правилно. Понякога пиша за политическо събитие стихотворение. Просто усещам, че така Трябва. Така че – няма никакво разделение. Разделението и класификациите са за малките души.
Кои са хората в журналистиката и литературата на които се възхищаваш?
Йозеф Пулицър е казал: И нека не минава нито един наш ден без борба срещу безобразията на властта. И аз му се възхищавам за тия думи. Също – от моите любими писатели – се възхищавам – от Гогол през Хашек, до Вонегът и Достоевски. Керуак. Гинзбърг. Балзак. Като стана въпрос за смес между журналистика и чиста белетристика – ето – и от Труман Капоти. Мой приятел.
Четат ли българите книги?
Виждал съм един двама. Ха, шегувам се. Мисля, че има една силна група, която се увеличава, от хора, които четат много и умно. Но те са да речем по мои представи – към 20% от хората. Останалите…Ами останалите си имат футбол и айфони. Или нещо по-лошо.
Кога плака за последен път и защо?
Аз си поплаквам. Но така – кротко и без задълбаване. Даже като чета хубаво написани неща. Така че – не помня – скоро ще да е било.
Писането лекува ли?
Абсолютно, винаги!
Ти си писал последната си книга „Аскетът в мола”, докато си пил кафето си именно в мол. Какво ти е отношението към тези места, които са издигнати в култ от много млади хора?
Мисля, че никой не ги издига в култ. Просто са много привлекателни. И в това няма нищо лошо. Но би ми се искало в тях да се провокират и да се развиват и ума и творчеството на хоата. А не само консуматорските им желания. Природата – за разлика от мола – те хвърля в много благородни разсъждения и те кара да станеш творец. Щеш нещеш. Трябва да си направиш сал, колан от лико, нож от камък, колиба от клони, тояга от ствол на млада акация…А в мола всичко е наготово. И ти само искаш, искаш, искаш…и винаги си недоволен. А има възможност и моловете да се променят към по-добро. И аз мисля, че мениджърите им ще направят разни неща в тази посока. Вече има молове със стени за катерене. С места за спорт. Може би след време ще има и зали за рисуване на голи модели – представяте ли си?
Какво ти предстои оттук насетне?
Да поработя. Доста.
Ще дадеш ли някакъв съвет на всички, които тепърва прохождат в литературата? Кои са грешките, които не бива да правят и от какво не трябва да се страхуват?
Просто да бъдат смели. И да се отнасят с насмешка към всички предразсъдъци и всички забрани. Да не се съобразяват с нищо. Освен със смелия си и жив вътрешен глас. Усета. Този, който казва: Това ми харесва – това не ми харесва – на най-интуитивно ниво.
Довърши изречението: Аз съм Един мъж, който…
Аз съм един мъж, който непрекъснато мисли.
