Ти си влюбен в смъртта. Аз – безкрайно – в живота.
Ти я викаш: „Ела!“, аз му шепна: „Не бягай...“
Като впряг през света – впряг разнооборотен,
скърцащ със колела, с тебе движим се някак.
Впряг, скрибуцащ напред. Де в несговор, де в сговор.
Де в галоп, де едвам. Де безгрижен, де грижен.
В недобре и в добре сбира мед и отрова,
но с товар – без товар, весел – тъжен, се движи.
Колко впряга край нас – здрави, прави и бързи –
по нагорния път се разпрегнаха, Боже!
А пък нашият – на, уж нестроен и скърцащ,
нито камък, ни прът да го спрат е възможно.
Завист – алчен порой, злоба – яма без изход,
мъжки бяс, тъмен глад на жени-самки хищни,
завъртяват хоро все по-близко и близко,
но заплитат се с яд в свойте собствени нишки.
Е какво пък – така е било май отвеки.
Бог подрежда света не по наша охота.
Но ръка за ръка ще вървим с теб полека.
Аз със теб – към смъртта. Ти със мен – през живота.
