Как е възможно да забравяш любовта заради насладата? Как е възможно да се очароваш от обещанията на чуждите и да забравяш жертвите на своите?
Въпреки това е възможно, защото ти допусна в теб да вършее твоят идол и вече мислиш, че заслужаваш повече, отколкото имаш, че заслужаваш повече от онези, които имаш в живота си, затова и търсиш други неща, други приятели, други любови, друг живот.
Вижте още: Най-силната притча за омразата
Тълкуваш щастието, което имаш, като нещастие, а простота като затвор. Обсебва те „великият живот”, „великата любов”, „великият успех”. И докато живееш сред фалшиви сценарии на живота, обезценяваш действителността, която има своите трудности, но и своите радости. Всичко имаш, но всичко отхвърляш, защото не ти е достатъчно. Алчност и неблагодарност изпълват твоята вътрешност, докато умът и сърцето ти пътуват в измамни хедонистични блянове.
Някъде там или ще разбереш, че всичко това е един капан на твоя себеидол и ще се свестиш, или ще направиш всички онези неща, които смяташ, че ще те освободят и ще разкрасят живота ти, и така ще се съсипеш, ще се нараниш и ще раниш (други).
Повечето големи грешки започват от егоистичния и повърхностен помисъл „Заслужавам повече, заслужавам по-добро”, който много пъти идва от един комплимент, който ще получим, от едно ласкателство. Страстта на себелюбието ни разпалва и така ние подхранваме нашето самохвалство. Така тръгваме по пътя към нашата гибел. Защото си помислихме, че сме ценни, красиви, умни, значими, но същевременно и онеправдани от живота, който водим сега, от лицата, с които общуваме сега, и искаме да ги „поправим”. Да ги „поправим”, но не като се променим вътрешно, а като принизим другите, като ги прогоним напълно от живота си, като изкараме другите недостойни за нашата компания, любов, дружба, като изкараме другите непочтени.
Резултатът обикновено е, че подобни хора не са доволни от нищо и от никого. И накрая остават сами. И странното е, че недоумяват за това. „Ама къде сгреших?”, питат.
Но отговор не искат да чуят, защото отново егоизмът не ги оставя да признаят своята нетърпимост и безумието на своето поведение.
За да съществува любов, сравняването трябва да изчезне. Защото сравняването поражда нуждата от равенство. А равенството убива любовта. Равенството не е нещо лошо, но е по-низше от любовта, защото любовта „не дири своето”, докато равенството го прави. И го прави настоятелно.
За съжаление, светът говори за любов, докато има предвид равенство. И когато говори за равенството, изтъква егото. Равенството не насърчава любовта, напротив, бих казал, че я осакатява.
Човешките отношения се превръщат в ялова връзка на права и задължения, на „трябва” и „не трябва”.
Когато престанем да говорим за равенството, тогава навярно ще намерим любовта.
И ако намерим любовта, навярно ще живеем и по християнски…
Когато престанем да гледаме на спасението като на наш трофей, обуздавайки вярата ни с разума, тогава навярно ще започнем да живеем по християнски и да се движим в свободата на чудото, което е Христос.
Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
