Аз съм дете на родители и родител на деца. Израснах с клишето, че децата са длъжни да почитат родителите си, защото те са ги създали и отгледали. Докато бях дете, вярвах в това искрено. После станах родител. В главата ми се прокрадна съмнение… Кой на кого и за какво е длъжен? Длъжен, дълг… избор – думи с тежко съдържание. Прокрадна се още една мисъл – да имаш избор... и да нямаш избор. Като родител – аз избрах да стана такава. Като дете - никой не ме попита дали избирам да се родя. Като родител - аз избрах да се грижа за децата си (погледнете домовете за сираци, не всеки избира да го прави). Като дете - нямах избор кой да се грижи за мен. И така мога да продължа дълго…
Искам да се спра на мен. Като родител аз избрах да давам всичко от себе си за моите деца, защото те са радостта и светлината в живота ми, те са смисълът на моето съществуване, те ме изпълват с безбрежно щастие и радост! Без тях аз съм нещо несъществено. Може би и вие сте като мен?!
Дотук добре. Не разбирах само за какво са ми длъжни тези деца?! Какво толкова ми дължат, като това си е мой избор и те не са участвали в него?! Просто е - децата ми не ми дължат нищо! Странно е, нали? Всъщност децата ми НАИСТИНА не ми дължат нищо! Всъщност аз съм тази, която им дължи безгранична благодарност, толкова безгранична, колкото е радостта ми, че ги имам.
Идеята ми се стори толкова революционна, че чак ми звучеше еретично. Започнах да търся факти, да се ровя в спомени, за да намеря обективната и безпристрастна истина. Родител - дете, дете - родител... Задавах си въпроси: Исках ли дете? А второ? Избрах ли отговорността да ги отгледам? Някой насилва ли ме да се лишавам, за да имат те? Какво изпитвам, когато давам и правя нещо за децата си? Какво са виновни децата ми, че дишам, ставам и лягам с мисълта как те да са по-добре? Дали пък не прекалявам? Честно ли е да ги обвинявам, че аз посвещавам живота си на тях, а те не го оценят и не ми благодарят? Честно ли е?...
Всъщност не искам благодарност от тях. Искам само децата ми да пораснат живи и здрави и да имат свои деца, за да изпитат моето щастие. Аз такова щастие не мога да им дам с никакви пари, коли, апартаменти.
А всъщност всички баби казват, че внучетата са още по-мили… дали пък пак не мисля за себе си?
P.S. "Капка съмнение към себе си се отразява изключително здравословно за правилната и обективна преценка за живота около вас", беше казал някой. Сигурно има нещо вярно, защото още не съм видяла паметник на човека, който винаги и за всичко е бил абсолютно прав.
