Толкова е странно… Влизам в социалните медии и ето ви пред мен - живеещи живота си, такъв, какъвто виждам само чрез снимки и публикации. Спомням си, когато се срещнах с вас за първи път. Всички тепърва започвахме да градим себе си като личности и избрахме да извървим този път заедно. Радвам се, че някои от вас все още мога да нарека приятели, да се обадя по телефона, да изпием по чаша кафе… С други пък се свързваме само чрез харесвания, коментари, заявки за приятелства и споделяне на публикации.
Видях ви да преживявате още 4-5 години в университета, видях ви да се сприятелявате, видях да се влюбвате и видях мечтите ви да се сбъдват. Онези мечти, които така смело чертаехме на 16 години… Само заради това, аз съм благодарна за социалния свят, в който живеем.
Може да не сме част от живота на един друг, но в един далечен момент бяхме. В един момент си представях, че присъствам на сватбите ви, че се запознавам с децата ви. Но животът се случва. А нашият се случи доста бързо. Тръгнахме по отделни пътища почти веднага след гимназията.
За тези повече от 10 години, разбрах че приятелствата от гимназията не винаги продължават. Университетът ни въвежда в един изцяло нов свят. Нов начин на мислене, нов, разнообразен набор от хора и среда, с която не сме свикнали. Други пък скочиха директно в гигантския океан на непознатото, в живота на възрастни, още преди да са излезли от тийнейджърските години и бързо бяха въвлечени в торнадо от сметки, работа и отговорности.
Докато цялата тази промяна се случваше във всеки наш живот, ние се трансформирахме и пораснахме, а хората, които някога бяха до нас, станаха непознати. Но това не означава, че не бяхме точно това, от което се нуждаехме в гимназията. Това не означава, че тези приятелства и спомени губят своята достоверност…
Благодаря, че бяхте до мен, когато се нуждаех от вас. Благодаря, че ми дадохте място, където се чувствах в безопасност, място, където да науча за себе си и значението на приятелството.
