В моето семейство се чете. Родителите ми четат, бабите и дядовците ми четяха, аз чета стръвно и ненаситно от 4-годишна каквото докопам. Аналогично е положението и със съпруга ми. Е добре, питам се, как при такава генетично заложена любов към четенето, синът ми не иска и не иска да чете?
Това е един от онези съвсем не редки моменти в живота на всеки родител, когато просто сядаш, повдигаш рамене безпомощно и се питаш "Къде сбърках?". За мен четенето е ценност, която исках да предам и на сина си. Затова му чета още откак се е родил, буквално. Когато започна да разбира, четенето преди заспиване се превърна в неизменен ритуал. Постепенно включихме и разговори върху прочетеното, разсъждения за героите, постъпките им, мотивацията им. Не му беше трудно да се научи да чете още в детската градина, така че вече се редувахме да четем откъси на глас. Купувах му книги. Насърчих го да се запише в библиотеката и да взема книги оттам. Помогнах му да си направи читателски дневник. С две думи – дадох всичко от себе си. Защо тогава, вече десетгодишен, четенето му е такава мъка? Защо всяко лято му вися на главата, за да си прочете задължителните книги от списъка, а той си изнамира всякакви причини да не го прави? Защо не може да усети оная тръпка от новите страници, миризмата на мастило, потъването във фантастични светове? Защо, защо, защо...
Всъщност, желанието ми да възпитам четящо дете беше толкова силно, че бях фиксирана само в него, без да си давам сметка за променящия се свят, за разликите в поколенията, даже за особеностите в характера на детето си. Когато аз бях малка, книгите бяха всичко. Нямаше Картуун, компютри или креативни играчки. Нямаше дори възможност да пътуваме навън. Книгите бяха бягство, прозорец към света, източник на информация и възможност да си развихряме въображението.
Днес децата плуват в информационния свят като риби. Ако искат да научат нещо, Google е на един клик разстояние. И не е проблем като го научат, да го забравят веднага, защото винаги могат да проверят пак. Не им е нужно да откриват света чрез книгите, след като имат Стрийт вю и Дискавъри. Не им се занимава да прочетат някаква история, след като могат да дочакат екранизацията й. И, разбира се, има толкова други интересни неща наоколо.
Всичко това не ми харесва особено, признавам си. Част от мен седи като бабичка пред блок и мърмори "ех, а ние навремето...”. За щастие другата ми част, онази, която е млада, гъвкава и с отворен ум все още е по-силна. Давам си сметка, че моят начин за правене на нещата не е непременно единствено правилният или най-добрият. Спомням си и собствената си ненавист към задължителните книги, заради която пропуснах голяма част от класиката. Продължавам да настоявам за четенето им, разбира се, няма как. Но в крайна сметка искам синът ми да е умен, буден, с жаден ум и критична мисъл. Независимо по какъв начин го постига. Важното е, че засега успява.
Как завършва историята ли? Установих, че синът ми колкото се ослушва за "Патиланско царство”, толкова стръвно "поглъща” енциклопедии. Така че му купих детски поредици за науката. Сега всяка вечер вместо "Чети, чети, чети!” повтарям "Оставяй книгата и заспивай, оставяй книгата и заспивай, оставяй книгата и заспивай!”. Така е то, родителските неволи край нямат.
