„Искаш ли да играеш на Барби с мен?“ чувам 8-годишната си дъщеря да се провиква от другата стая. „Абсолютно, скъпа! Ще дойда веднага щом измия чиниите”, отговарям весело, докато гледам бързо изпразващата се мивка с чувство на страх. Фалшифицирането на ентусиазъм при поканата е лесно, но ще бъде много по-трудно, когато коленича пред Къщата на мечтите на Барби и организирам поредното грандиозно парти (сватба, басейн, рожден ден, каквото има) за нейните кукли...
Същото важи и когато 5-годишният ми син иска да играя на влакове с него. Да направя писта? Бройте ме. Да озвучавам разговорите на влаковете в съответните роли в сложна въображаема история? Не толкова.
Вижте още: Трябва да научим синовете си да споделят "умствен багаж", не само задължения
Не ме разбирайте погрешно. Обичам, дори обожавам, да прекарвам време с децата си на запомнящи се разходки до зоологическата градина, парка или планината. С нетърпение очаквам ваканциите им и семейните почивки на море. Нямам търпение да чуя как е минал техният ден, социалните драми, които се появяват с всяка следваща година и да разглеждаме картичките, които са правили в училище с гордост. И нищо не ми доставя повече радост от това да ги чуя как си взаимодействат и играят един с друг. Искрено се учудвам на умовете им и обичам да съм „муха на стената“. Когато ме помолят да се включа обаче, искам да бягам към гората...
Не се гордея с това – дори изричането на изречението „Мразя да играя с детето“ вдъхва онова потискащо чувство за вина, с което разбрах, че всяка майка е запозната по една или друга причина. И като други обхванати от вина майки, когато това неприятно чувство се появи, се опитвам да се покая. Често давам мълчаливи обещания, след като ги сложа да спят: „Утре ще бъда по-добра в играта с тях. Утре ще се забавлявам."
Уви, идва нов ден и въпреки добрите ми намерения, в очите ми все още можете да видите ужас всеки път, когато ми подадат Барби или влакчето Томас. И ако се чудите какво си мисля в тези мъчителни моменти, ето какво обикновено се върти в ума ми:
Какво точно трябва да правя? Какво искат от мен? Как да участвам в тази странна история? Това дори няма смисъл! Господи, скучно ми е. Кога ще свърши? Как да бъда забавна по различен начин, без да разочаровам детето си?
Признавам, че има дни, в които дори не мога да да симулирам ентусиазъм или да събера енергия, за да играя. В тези случаи казвам чистата истина: „Обичам да прекарвам време с теб, скъпа. Но съм възрастна и просто не мога да играя по същия начин, по който го правиш ти… Затова си късметлийка, че имаш брат със страхотно въображение.“
Факт - по всичко личи, че не мога да се издигна над личния си опит - а именно, че играта им е твърде повтаряща се и скучна и просто не мога да измисля начин да променя играта. Това морален пропуск ли е? Моето вътрешно дете си е тръгнало и не може да се върне? Прекалено ли съм обременена от отговорността на възрастните, за да стигна до тяхното ниво? Придържам ли се към неразумен родителски стандарт? В края на краищата не мога да си спомня нито един път, когато майка ми е пълзяла на четири крака като коте.
Не съм сигурна и какви са отговорите на горните въпроси, но знам, че се чувствам страхотен родител, когато гледам тържествата им, водя ги на интересни места и се смеем. Може би измислените игри не са за мен и това е окей. Така че тази вечер ще се прибера и тихо ще си кажа, че съм достатачно добра.
