Някой ден се надявам, че годината, в която светът бе затворен, ще е просто история, за която мога да разкажа на детето си. Ще му разкажа за времето, в което не ходеше на градина, за всички изнесени концерти в хола, за къмпингите на балкона и специалитетите, приготвени в кухнята.
Когато порасне достатъчно, вероятно ще му призная и за някои от трудните части извън историята. За това как границите бяха затворени и баба му нямаше начин да дойде, как хората се радваха на тоалетната хартия в магазина, сякаш беше коледно утро, как дори получаването на пратка се усещаше така, сякаш рискувахме живота си.
Надявам се да стигнем до точката, в която този момент от нашия живот се превръща в далечен спомен, в история от минало време, която можем да преразкажем. Но истината е, че дори това да се случи, пандемията промени семействата ни завинаги, както и начините, по които сме родители.
КАК ДЕЦАТА ДА БЪДАТ ДОБРИ С ОКОЛНИТЕ
Кой знае какво ще бъде новото нормално, след като пандемията отшуми, но една от възможностите е, че донякъде изгубеното изкуство на играта ще се появи като спасителен пояс. През тази година научих, че играта е адски важна концепция. Че детството е най-важното нещо, което трябва да пазим точно толкова ревностно, колкото и здравето си.
Затова - нека се опитаме да съхраним децата си. Без значение цялата бъркотия от мисли, тревоги, домашно обучение, конспиративни теории, приближаващи депресии и страховити истории. Светът е спрял, но вместо да слагаме живота си на пауза, нека просто поспрем, за да се огледаме. За да се насладим на дребните неща, да се ядосаме на битовизмите и да потърсим скрития смисъл на всичко случващо се. Нека се постараем да създадем сплотени спомени на децата си, вместо да зараждаме зрънца страх и тревожност. И нека се върнем крачка назад, в еволюцията, ако щете, където консуматорството не е на пиедестал. Защото тази пандемия имаше странния ефект да ни съблече до основите…
Автор: Елица Алексиева
