Никой не те предупреждава напълно какво те чака, когато пораснеш. Никой не ти казва цялата истина какво ще се случи, когато имаш семейство. И никой, никой, не ти изяснява цялата картина на промяната, която се случва, когато станеш родител. В частност – майка.
Не ме разбирайте погрешно, промяната в мъжа също е голяма. Но е някак плавна, мудна, отнема време и понякога чак след година-две мъжът напълно осъзнава, че има едно щъкащо навсякъде човече, което му е родна кръв.
Промяната при жената настъпва мигновено. От първата глътка въздух на онова грозновато, сбръчкано и подпухнало чудо, което излиза от корема й. Казват, че бременността подготвя жената да стане бъдеща майка. Пълни глупости! Бременността са едни девет месеца, в които женското тяло не принадлежи на собственика му, а на човека, който расте в нея. Колкото и грозно да звучи, след два успешни опита, аз лично сравнявам бременността с паразитния организъм. Нещо в мен расте, храни се от мен, омаломощава ме, създава ми дискомфорт и ми причинява болка и безсъние… има и хубави моменти, никой не го отрича. Но генерално бременността е изпитание, не подготовка.
Защото няма такова нещо като подготвена майка. Има учебници, книги, курсове, които честно казано, са доста розови, доста глупави и изцяло имагинерни. В момента, в който раждането приключи и прясната майка остане сама с отрочето си, започва всичко, за което никога не си мислила, че може да се случи.
Първо идва безмерната радост, че всичко най-накрая е приключило. Болката е свършила, коремът е празен, можеш да дишаш. Радваш се и да видиш какво си произвела. Това чувство е силно, но трае кратко – от два до три-четири часа. В главата ти се върти желанието да си починеш, да се отпуснеш. Изживяла си едно тежко изпитание и имаш пълното право на почивка. Скоро и адреналинът от изживяното започва да те пуска и започва да те боли я разреза от секциото, я цялата област отдолу – кой както е родил. Става ти некомфортно, трудно, всяко движение причинява болка. Но ти носят вързопа. Бащата и роднините отдавна са си отишли с милото „Почини си сега“ и няма кой да седи до леглото ти и да ти подава чашка със сокче. Ти си на линия. Нали си майката.
За първескините са много тежки тези първи часове с бебето. Много страшни. Страх те е да го хванеш, страх те е да не се задави, страх те е като реве, защото не знаеш защо, страх те е, че ще те е гнус от акото му, че не знаеш как да го измиеш на мивката. Страх те е, че не знаеш как да му сложиш памперса, как да му подадеш зърното, дали се е нахранило, дали няма да се задуши докато спи.
Страх те е от собствените ти мисли, от собствените ти чувства. От това, че не чувстваш онази мигновена привързаност към сбръчкания вързоп в креватчето до леглото ти. Страх те е от всички задължения и отговорности, които поемаш изведнъж, от раз и за цял живот.
Кой те подготвя за такова нещо, Господи? Кой? Майка ти, свекърва ти, баба ти, приятелките – всички те гледат с усмивка на уста и ти говорят мили неща. А ти? Ти се усмихваш служебно и лицемерно, преструваш се, че всичко е розово и когато останеш сама с детето, действителността те наляга. Ти си тази, от която то зависи. Ти си тази, която трябва да го нахрани, приспи, успокои, смени памперса и изкъпе. Ти си тази, която изпитва постродилните болки и която е изморена до смърт, иска да си почине и да поеме дъх, но остава в болницата, сама… с детето си. Гледате се странно, ревеш като се опитва да суче, защото не си си представяла кърменето да боли толкова, Господи, и чакаш момента, в който ще се прибереш вкъщи и всичко ще се оправи.
Може би единственото, което се оправя е, че вече не си в болница. Може би и къщата ти ще бъде почистена и излизана от близките ти по случай изписването. Може би… но това трае кратко. В къщи, след голямата суматоха по прибирането на новия човек, ти отново си сама. Мъжът ти отива на работа сутрин с едни ключове в джоба и оставя след себе си две любими същества, които тепърва се опознават. А ти отблизо опознаваш постродилната депресия. Постоянно си на педала, няма сън, няма почивка, няма спокойно майчинство. Има обгрижване, чистене, пране, гладене, готвене и мисли. Мисли за това кога ще свърши всичко.
Много е страшно, когато си имал очаквания. От онзи тип очаквания, че отговорностите ще са споделени. Някак логично ти се струва – все пак детето не е само твое. Но скоро те връхлита онази грозна истина, че, О, Боже – ти си майката. Ти си тази, която е длъжна да прави всичко, защото си родена за това, нали? Бащата също носи отговорност, но тя е толкова различна от твоята. Мозъците са различни, мислите, вината. Винаги съм я мразила тая вина, която се намести в моя дом от момента, в който се прибрахме в къщи. Чувствах се виновна за всичко – за това, че съм постоянно изморена, че ме дразни всичко, което трябва да върша, че не изпитвам онова умилително чувство към детето, което би трябвало да изпитвам. Вина, че искам да се отърва поне за малко и да поблея в някоя точка, в пълна тишина и бездействие. Вина, че когато някоя от бабите го поеме, аз съм го изоставила и не съм до него. Вина, че завиждам на мъжа си за доброто му настроение, когато тръгва на работа и когато се връща. Вина, че изпитвам дълг към всичко…
Странен е женският мозък. Превключва за миг и остава така завинаги. След няколко месеца съжителство с бебето, осъзнах твърде категорично, че до края на живота си никога повече няма да бъда сама в мислите си. И се разревах. Тежко и дълго ревах. Защото си помислих за бъдещето и ме хвана страх. Как ще вися по нощите да се притеснявам къде е. Ще следя зорко с кого комуникира и какви ги върши. Дали е добре, дали се оправя…
Въобще, първата година от живота на една първескиня с детето й е голяма трагикомедия. Жената прилича на сомнамбул с обърната усмивка, вечно изморена, ядосана и сприхава. В тази една година се научават много истини за това какъв човек си ти и тези около теб. Разбираш кой става и кой не. И странно, разбираш, че някои жени са повече майки от други. Като твоята майка – която сякаш не е забравила майчинството толкова лесно или пък просто се притеснява за детето си и гледа да помага повече и повече. А свекърва ти сякаш е заличила тази част от живота си и не че не помага, но просто го прави някак отгоре-отгоре. Гледа те странно когато се появиш на вратата разчорлена, мръсна и с дупки под очите. Сякаш си нямала време поне да се изкъпеш… защо ли?
И не, с годините не става по-лесно. Или поне до петата година, когато детето вече може да се оправя само за повечето неща. Но ако дойде второто през този период, живота на жената се утежнява по две, че и по повече. Бавно и сигурно осъзнаваш, че вече нямаш нищо свое – лично пространство, желания, мечти, мисли. Разбираш, че ти си на разположение винаги и по всяко време. И ако кажеш „мама е в отпуск за 5 минути“, настойчивостта на шефовете се умножава по 100. Задълженията ти започват от рано сутринта и продължават до късно-късно през нощта. На другия ден се повтарят, на следващия пак, и на по-следващия, и на по-следващия, и така нататък.
Понякога ставаш сутрин и се чудиш да останеш ли, или да избягаш. Ей така, за малко. Да видиш дали ще се справят без теб, да глътнеш малко свеж въздух. После размисляш и оставаш. И продължаваш. И осъзнаваш, че си станала егати коравото копеле. Можеш всичко, по много. Да даваш любов, да работиш, да поддържаш всичко в къщи, да жонглираш със задължения и болести, с проблеми и задънени улици. Да бъдеш майка. Както и твойта майка също…
Източник: Пролет Николаевич, mamaninja.bg
