Казвате ли следните изречения на детето си: Внимавай да не се удариш; Внимавай да не се нараниш; Внимавай да не паднеш; Внимавай, ще те заболи; Пази се от това; Пази се от онова; Внимавай, ще настинеш; Така ще те заболи; Ще паднеш и ще ревеш.
Време е това да приключи! Не правите добро. Някой трябва да ви хване и да ви разтърси. Увреждате на повече нива отколкото предполагате. Добре де, извинявайте, ако не вие, то майка ви или свекърва ви със сигурност го правят. Знаете, за някои хора, това означава добрина, значи загриженост. А какво е добрината и грижата - любов. Изразяват обичта си по този дебилен начин. Поне така казват, че правят всички тези неща към детето ви, защото го обичат. Хубаво, ама това не пречи да му вредят.
Сега ще ви кажа малко от моя опит с пет годишния ми син. Беше малък, когато се наведе и си пръсна веждата в ръба на масата. После падна и си сцепи устната. После пък си счупи ръката в китката, когато беше на три години. Няма да говоря за дребните наранявания, защото те са част от ежедневието на едно дете, без значение момче или момиче.
И в трите ситуации присъствах, не са ми ги разказвали хора. Просто така се случи. И трите ситуации бяха ужасно нелепи. И трите, въпреки моето присъствие, не могат да се предотвратят, а камо ли да се прогнозират. Писано ли е - ще стане.
Не можеш да вкараш детето в изолатор, да му нахлупиш един скафандър, да му сложиш наколенки и други предпазни средства, да го заключиш в каторгата и на всеки три часа да му даваш вода и малко бисквити. Тогава знаеш ли пък какво ще стане, тогава ще се задуши. Никога не можеш да предвидиш какво ще стане. И да, опасностите са кофти нещо, няма да се правя на важна, защото и аз си падам малко бъзла. Шубе ме е, честно. Особено като знам и още какво ме очаква.
Обаче истинската опасност е прекалената бдителност. Прекомерната ви помощ, с която правите "добро", а всъщност мечешка услуга. Не помагайте! Не бутайте дупето на четири годишното си дете по пързалката, не го подпирайте, не му дръжте ръката постоянно, не го люляйте, не му подавайте ръка да слезе от второто стъпало. Майка съм и не минава ден без парк, без тези сцени.
Правейки изброеното горе - създавате неуверено в себе си дете. Дете, а после зрял човек, неспособен да се справи с нещо в живота. А животът е пълен с препятствия, предизвикателства, провали, неуспехи, загуби, изобщо трудности, които идват ей сега. Ако наистина искате да помогнете и това да бъде добронамерено, просто създайте уверено дете със самочувствие у себе си. Дете, което да си вярва. Работете в тази посока. Тя ще се отплати, а другото носи само грешки и тегоби.
Знам и за майки и баби, които отиват в тоалетната заедно с четири, пет и шест годишни деца. Познавам такива. Отиват пак от пустата добрина, за да "помогнат" детето да си измие ръцете, да го изпишкат, а после и да го избършат. Стига! Баста!
Има и баби, които не виждат внуците си често и отсъстват от живота им. Внучето вече е на пет, но в представите на бабата то е още онова бебе, на което му обираме и старателно попиваме лигата от устата. Видят ли се, бабата започва да обяснява на всяка крачка колко е опасно да се бяга, тук непременно ще се падне, там обезателно ще се спъне, а на пързалката не можем сега да се спускаме, защото слънцето я е напекло и тя ще е нагорещена!
Подобна психика за мен е болна и е хубаво, че този вид баби се срещат рядко с внуците си. Умишлено да втълпяваш подобни небивалици и детето зорлем да се превърне в един страхлив и боязлив човек е страшно. Детските очи трябва да търсят и откриват щастието, приключението, да изследват всичко и по този начин да го разбират.
Детските очи трябва да са пълни с радост, дяволита пакост, любознателност. Детските очи не са място за изкуствено набит страх, защото тези очи гледат и към вас! Когато подобна баба втълпява тези изречения, навън и вкъщи, тя си мисли, че компенсира и наваксва пропуснатото време. Времето не може да се компенсира. Пет годишното дете е самостоятелно и подобна "помощ" като това да го буташ по пързалки и люлки - не му трябва!
Пречите, вредите и не помагате! Нека се удари. Нека си обели коляното. Нека се напикае. Нека остане и малко урина в бельото. Нека падне докато бяга, а даже и докато върви. Предлагам дори и да падне, когато се е качил на катерушката и просто е дете. Просто е себе си и така изгражда характер. Характер на човек, който ще се справи с това, а после същият ще се справи и с нещо по-голямо. Защо? Защото ще си вярва, че може!
На родителите и роднините, които се страхуват от морската вода и пясъка пък предлагам следното - оставете детето да си хапне пясък, да си пийне морска вода и не носете тринадесет вида бански за плажа. Кому е нужен един бански за морето, един за след водата, един за пясъка и последен бански, с който да се препича на хавлията. Ох, забравих, че има и бански за тръгване от плажа. Оставете детето с мокрия бански, та да му дойде акъла. Неговият ще дойде преди вашият, бъдете сигурни, пак ще говорим.
Поставете си някакви нормални граници в главата, сложете първо ред там, а после поставете такива и за вътрешна и външна игра. Не ходете постоянно след това дете говорейки къде, как и колко ще се нарани. От къде ще текне небивала кръв, от къде ще се избият два предни зъба, от къде може да се падне. Да се пада!
Синът ми борави с ножици. Вярно, като за дете са малък размер. Забележете и как звучи, такива ножици се продават и трябва да ви кажа, че работят като ножиците за възрастни. Три пъти си е подстригвал сам бретона, два пъти е рязyл коса на кукла, а вече съвсем спокойно ги ползва, за да отваря разни пакети с храна или изобщо нещо да си послужи с тях. Отначало малко се страхувах, къде да търся лекар, който да лепи пръсти? Но го насърчавах, подкрепях го и му вдъхвах увереност. Към момента реже по-прецизно с ножици от квартален фризьор, а боклукът си го хвърля в коша.
Мисля, че беше април, когато медицинската сестра в неговата градина ми се обади по телефона. Звучеше притеснена, уплашена и вместо тя мен - се наложи аз да успокоявам нея. Каза ми, че синът ми се е наранил по време на игра, в момента плаче, носът му е обелен и са му сложили лед на болното място. Попита какво ще правя, ще идвам ли да го взимам? Отвърнах категорично не!
Какво ще създам у това дете? Неспособността да се справя с проблеми, а на първото обелване, плач, рана - майка му чинно притичва и си прибира детенцето. И какво по-различно бих могла да направя вкъщи от сестрата в градината. Нищо! Затова пък ще внедря у детето нарочно мисълта, че на всяко падане и удар, мама идва на пожар, защото синчето й плаче.
Това ще мине. Раната ще оздравее, ще хване кора, а после ще се забрави. И така до следваща рана. Ръката ще се счупи, ще й сложим гипс, ще мине месец и после ще го свалим, за да се върнем към нормалния си бит. Но другото - колко съм неспособен, неуверен, плах и живея в свят пълен с опасности, това няма да мине. Това травмира детето за цял живот. Тази рана е по-дълбока.
Децата не са глупави. Може да се налага да повтаряме нещо в повече, но децата имат своя разум и често пъти го използват и да се предпазят сами. А грешките и опитът, които придобива едно дете в парк или площадка, са най-добрите учители.
От вас зависи какво ще кажете след това: Повече няма да стъпваш там, казах ли ти, видя ли? Или ще кажете: Голяма работа, ще се справим и с това, приличаш на Брус Уилис, ама и той дори не може така! Щото Брус си има каскадьори за тая работа и получава хонорар. А ти си разби главата за без пари в паважа.
С многото "внимавай" не помагате, а пречите. Но коя съм аз да ви давам непоисканите си съвети - все пак веднъж отидох до магазина и оставих детето си самò вкъщи.
Автор: Нели Славова, highviewart.com
