Насилието и агресията между децата не са новина сами по себе си. Не е новина кой кого е убил в детската си или пубертетската си злоба, не е новина липсата на възпитание, не е новина, че според някаква си статистика едиси колко деца в едиси колко града и училища са тормозени системно. Това не са новини. Това са трагедии.
Дете убива дете. Причината? Спор.
Дете наранява учител. Причината? Спор.
Тийнейджър намушква тийнейджър. Причината? Спор. За гадже.
Децата винаги са били просто деца, както хората винаги са били просто хора. Когато ситуацията те постави на изпитание, а опитът с контролирането на емоциите ти е нулев и възпитанието ти е малко след нулата, се оказваш виновен. И си такъв. В никакъв случай не се намира оправдание за агресията, тя никога не е решение и абсолютно никога не трябва да се оставя безнаказана. Въпросът ми обаче е: Защо децата правят така?
Най-често срещаният отговор, който се върти в главите ни? Това виждат вкъщи и им липсва възпитание. Силно вероятно и може би действа като измъкване и могат да бъдат помилвани до определена възраст. В един момент обаче човек се оказва сам и с глава на раменете си, а този момент и моментът с детството не са много далеч един от друг. Освен това, никой не живее сам, никой не съществува сам. Когато видиш съученик, приятел, колега с проблем, първата ни мисъл е: Какво му е? Добре ли е? И ако задавахме по-често тези въпроси на глас, дали щеше да се стига до проблеми? Дали щеше да се стига до проблеми в ранна детска възраст, ако изобщо се опитвахме всевъзможно да избегнем тези състояния и първоначално тихи емоционални взривове в децата? Дали ще е мама, тате, баба, дядо, учител, съученик, чистачката във входа, продавачът на вестници... Всеки може да говори. Всеки има нужда да говори.
И всичко започва от семейството и от най-близката, заобикаляща човекът среда. Защото не им се обръща достатъчно внимание, защото им се обръща прекалено много внимание. Защото не се говори с тях, защото не се изслушваме, защото нямаме време един за друг. Защото е по-важно да свърша това сега, за да сме добре по-късно, от колкото да ти прочета приказка или да се разходя с теб, или да изслушам малката детска глупост, която занимава малката ти детска глава, защото за теб това е най-важно, а за мен не си ли най-важен ти?
Защото, повтарям се, децата са просто деца, както хората са просто хора. И ако забравяме в един момент какво е да си дете, което лично аз смятам за лицемерно и вредно, то какво остава на децата? Защото освен деца, те са и хора, в чиито, макар и малки, глави и тела, се изсипват куп мисли и емоции и ако вие не сте там за тези мисли и емоции... Какво правите там?
Слушайте. Всеки има нужда да бъде изслушан. Когато дискът се надере от невнимание, той спира да свири и вече е счупен. Не правете така с децата си.
