3 март е новото начало за България. Новата надежда. Денят, в който си спомняме, че сме се преборили, за да ни има. Денят, в който започва дългия ни път обратно към себе си и към възстановяване на всичко онова, което можем да бъдем.
Празниците са нещо хубаво, защото всеки народ има нужда за малко да се откъсне от ежедневието си, за да се свърже със своите корени, да се почувства горд, да се почувства щастлив и да даде воля на всичко онова, което подтиска през останалото време. Празниците обаче са и времето, в което е добре да си казваме истината.
Истината е, че българският народ днес не е щастлив народ. Не е спокоен, не диша леко. Постоянно го мъчи въпросът защо на него щастието не му се получава. Защо другите успяват, а той не. Защо все го лъжат, крадат и унижават. Защо търпи. Защо не може да бъде единен.
На дни като 3 март успяваме леко да заглушим тези терзания, но въпросите без отговор остават. И те нямат почивен ден. Малко се замисляме за съдбата си като народ. Дни като днешния са добър повод.
