Срещата със Здравка Будинова те оставя в размисли за това колко малко са истинските хора и колко важно е да ги ценим, когато ги има. Красивото й лице излъчва детска невинност и едновременно с това огромен устрем да се справи с всичко, което животът й поднася. В очите й блести онзи неподправен копнеж да види и усети целия свят, както и готовността да го постигне. А в думите й прозира искрена скромност, въпреки съзнанието за големия талант, който безспорно притежава - да рисува. Започва да го прави, когато е на три, а днес с това изкарва и хляба си. И изглежда адски щастлива. Преминава през школата на НХА, а след това през Istituto Europeo di Design; участва повече от 30 изложби (за една от които ще ти разкажем ей сега) и за всичко това говори с благодарност, не с голямо самочувствие.
А трябва!
Докато ни разказваше за новата си изложба, която можеш да видиш с чаша чудно кафе или ароматен чай във Фабрика дъга до края на декември, Здрави отвори една папка и ни поведе на пътешествие из илюстрациите си. И очите й светнаха. Селекцията за новата й експозиция (втора самостоятелна) включва непоказвани досега неща. „Според мен е много нагло от страна на художниците да участват с една творба в пет изложби. Аз не обичам да се повтарям", казва. Всичко изложено е рисувано на ръка с тънкописци, като на повечето цветът е добавен дигитално.
Като малка исках да стана гимнастичка. И готвачка! По дяволите, мразя да готвя и да мия чинии, но се кефех, като с мама ходехме да пазаруваме в месарниците. Беше ми мечта да работя като продавачка на меса и да режа кренвиршчета. Мама и до ден днешен ми го припомня. (смее се)
Като видях, че с аеробиката няма да стане си казах - явно рисуването е моята диня. Със спорта се разделих с много мъка. Травмите си остават, но ми остана и дисциплината, а също и самочувствието, че съм била в Китай, Австрия, Франция; медалите и всички награди. Аз съм доволна и щастлива с това, което съм била, въпреки че не съм била най-добрата.
След това - рисуване, рисуване, рисуване. Бях в гимназия с рисуване, а после влезнах в Академията и се гордея, защото тогава много хора не успяваха да го постигнат от първата година. Бях приета и в двете специалности, за които кандидатствах.
(усмихва се, но изведнъж става сериозна)
Аз започвам да се "фукам" чак сега, а тогава, когато ми се случваха тези неща, бях много свита и без никакво самочувствие. Но и днес е така - имам самочувствие за минали неща, но не и за бъдещи. (смее се) Нищо, след няколко години ще разправям как съм правила изложби и как съм говорила със Sofia Live. (или ние ще се фукаме, че сме си лафили със Здраволина:)
Сутрин се събуждам с котката ми. Отварям очи три-четири минути преди алармата, а котката идва при мен и ми мяука, за да я нахраня. Ставам рязко, защото ако затворя очи и си търкам крачетата, пак заспивам. А после си правя чай.
Всеки ден пия чай, обикновено черен или зелен, за да ми даде повече сили. Кафе не пия.
Не мърдам от вкъщи без скицник и тънкописци. И обици. За телефона (поглежда към него) - не ми пука, даже ми е кеф като го забравя, но без обици не мога.
И също - без вдъхновение и нагласата, че днес ще направя нещо ново и ще инвестирам в бъдещето. И без мисълта да помогна на някого, защото никой вече не ги прави тези неща. Днес помогнах на една баба и ми стана толкова хубаво. (усмихва се) Бяха две баби, не знам дали си имаха къща и определено не бяха особено спретнати. Едната слезе от трамвая, а аз успях да се измъкна преди другата хванах я и й помогнах. По едно време си казах - а, тя никакво внимание не ми обърна, излезе все едно съм й длъжна. Но тя се обърна, беше с огромна усмивка и ми каза: "Много ти благодаря, девойче". Щях да се разплача. (очите й се насълзяват) Толкова е яко да помагаш!
