Въпреки че изборът на професия не е генетично обусловен, има много синове, дъщери, внуци и внучки, че и правнуци и внучки, на които се предава любовта към професията на предците им.
През 1886 година в Бургас се ражда Донка Ставрева. Тя избира за свое призвание една от най-прекрасните, вдъхновяващи професии – акушерската. Днес нейната пра-внучка – Грета Кралева достойно и уверено продължава пътя, който Донка начертава. У нас до Освобождението не е можело да се говори за научна родилна и гинекологична помощ, макар че въпроси на акушерството за майката и детето намират място в съчиненията на най-ранните представители на славянско – българската писменост в средновековна България. През 1896 година се открива първото Акушерско училище в България с 15 курсистки. Вече пораснала, Донка завършва акушерство и работи смесено – в кабинет и по домовете. За 25 години стаж има над 2000 бебета, проплакали в ръцете ѝ.
Много години по-късно съдбата си знае работата и нейната пра-внучка – Грета Кралева избира тогавашния полу-висш медицински институт пред педагогическия, учи за акушерка, завършва първа по успех и веднага след това започва работа в Майчин дом в родилна зала. Днес я откриваме в болница „Свети Лазар”, където е действаща акушерка и административен директор. Дъщеря ѝ – Габриела Георгиева също е част от структурата на болницата и макар без медицинско образование, на шега казва, че вече е половин лекар.
На по чаша чай разговаряме с Грета за любовта към професията, за изборите, които всеки ден прави и за силата на женския дух.
Грета, здравейте! В началото на XX век Вашата баба е избрала професия, която тепърва започвала да набира скорост. През 1903 година у нас са я практикували едва 131 дипломирани акушерки на фона на около 3500 сега. Какво я е мотивирало да стане акушерка?
Моите близки винаги са говорили за нея с възхищение и респект. От дядо ми, нейният син, съм чувала, че е била смела и авантюристична жена, съосновател и поддръжник на женското дружество в Красно село. Като жена в името на жените, безкористно се е отдавала в помощ на родилките и новородените. Изпитвала е тръпка и вълнение при всяко започнало раждане и грабвала куфарчето си в миг, независимо деня и часа.
Още от малка ли знаехте тези истории? Те ли ви накараха да продължите пътя ѝ?
От съвсем малка са ми разказвани тези истории от моята баба и дядо, които дълбоко са се запечатали в съзнанието ми и години по-късно, когато дойде моментът да избирам професионалния си път, у мен нямаше особено колебание. Като малко момиче играех непрекъснато с автентичното куфарче на баба ми Донка и лекувах куклата си Мими. Винаги съм била с усещането, че мисията ми е да помагам на хората и в частност на жените, а какво по-хубаво и емоционално преживяване от това в ръцете ти да се ражда живот. Адреналин във високи дози!
Кои са били най-големите предизвикателства пред професията тогава?
На първо място е двойната отговорност на акушерката, а именно да опази два живота - на майката и на бебето. Истината е, че да се води раждане у дома, вместо на територията на болница, е само по себе си голямо предизвикателство. Както сега, така и тогава по-малкият брой специалисти е представлявал проблем за качественото здравеопазване.
Кои са сега? Постоянно чуваме за намаляващ брой на практикуващите в България акушерки на фона на все по-високата им средна възраст... Тенденцията е меко казано плашеща...
По мое време имаше три института за подготовка на здравни кадри. Във всеки един от тях имаше акушерски профил с поне 25-30 обучаващи се специалисти. Всяка година излизаха минимум 80 добре подготвени акушерки, задоволявайки нуждите на пет специализирани АГ болници в София. Към днешна дата бройката от преди 35 години е недостижима, а броят на лечебните заведения в София е поне два пъти по-голям. След дипломирането за една позиция се кандидатираха средно 4-5 акушерки, а сега едва, едва запълваме 1 свободна такава.
Как съчетавате двете изключително отговорни, времеемки и трудоемки задачи – да сте действаща акушерка, но и административен директор на болницата за женско здраве СБАЛ „Свети Лазар”?
С нестихващ ентусиазъм, любов и всеотдайност. Адреналинът от водене на раждане ме зарежда изключително много, в зала се чувствам наистина най-добре, в свои води и на мястото си. Така, че благодарение на практическата ми дейност лесно се справя и с административната, която е значително по-суха и в същото време не малка по обем.
Колко деца са проплакали в болницата, която ръководите от самото ѝ създаване преди 23 години?
По мои сметки са около 5400 бебета. И ако преди два века се раждаха предимно момичета то днес нещата изглеждат малко по-различно: момчетата имат лек превес.
Все по-често имаме и близнаци, най-вече заради успешните ин витро процедури, които извършваме вече 16 години.
Интересно е и да отбележа, че пет чифта тризнаци са проплакали при нас.
Кое е нещото, което Ви дава сила да продължавате да правите всичко, което правите и днес?
Фактът, че всеки ден се наслаждавам на най-чистото нещо на този свят – раждането на новия живот, усмивката през сълзи на родителите, грижата за тяхното най-драгоценно същество, което ще промени из основи живота им към по-добро – тяхното дете! Фактът, че имам пекрасна професия, но и екип от съмишленици, с които се чувствам като у дома. Не на последно място сила ми дава и фактът, че продължавам да научавам по нещо ново за професията ежедневно!
Професията е прекрасна и дава много. Оптимист съм, че все повече хора ще изберат да ѝ се посветят, което със сигурност ще ги направи много щастливи. Също като мен.
