С еднаква лекота Мая може да ни разсмее и да ни натъжи, да играе с емоциите ни като с кукли на конци и да зашива в спомените ни свои роли, а и песни, дълго време след като сме се срещнали за първи път с тях. При нея сякаш пестене не съществува никога и тя влага по много от себе си дори и в едно интервю, като нашето – прочетете по-долу какво ни сподели за оставането сама на сцената при моноспектаклите, за камбанките, как да не влизаш в рутина, за жените, които носят лудост в себе си, за сънуването на ролите, за пеенето като личен порив, за „химията“ с Филип Аврамов и „математиката“ в мастър класа си:
В Театър 199 играеш своя моноспектакъл „Колекционерката“. Наскоро станаха 10 години от премиерата му. Моноспектаклите като формат, поне отстрани, изглеждат доста изтощителни за актьора. Така ли е, или точно обратното – още по-зареждащо спрямо обичайните пиеси?
При всички случаи е много по-вълнуващо, защото оставаш сам със себе си. В тези мигове си в едно непрекъснато търсене на себе си, на чувството, което изпитваш, докато си на сцената, на начина, по който интерпретираш нещата – винаги е много различно. Аз го приех като място, където мога да работя върху себе си. И професионално, и духовно, от всяка една гледна точка. Защото си сам и можеш да боравиш със себе си, откъдето пожелаеш да се погледнеш.
Как се измъкваш, ако забравиш реплика, като на сцената няма колеги да помагат? Имаш ли си някакви хитрости за по-трудните моменти?
Когато е свободен текстът, няма много голям проблем – защото до моноспектаклите човек стига, когато е придобил някакъв опит. Когато си много млад, страхът някак си присъства в това да скочиш сам на сцената. При мен си дойде много естествено – търсех го този миг, в който да остана сама. Но този текст е много сложен, поради факта, че е много поетичен – Радослав Чичев, който е авторът, е поет преди всичко. Положих много големи усилия, за да влезе текстът в мен, защото не ми се искаше да променям звученето му – той има много характерен начин на изразност и на описание и исках да остана в това. Положих доста усилия да бъда максимално близо до автора. Да, получават се понякога паузи, докато умът превключи, ако се загубиш. Но това е много игрови спектакъл, така е направен. И дори в пауза, ти може да продължиш действието, без да говориш, докато отново се появи текстът.
Питат ли те често по повод тази пиеса „Какво колекционираш?“?
Аз си колекционирам камбанки, като пътувам по света. Камбанки, да. Звукът някак си, вибрацията на звука ме привлича. И като си обикалям света, си търся и моя звук. Та, имам стотина камбанки вкъщи.
Играеш и в „Козата, която свири на акордеон“ – за куклена актриса, която от 25 години има само една и съща роля. Ако трябва да играеш оттук-нататък само една-единствена своя роля в театъра – коя би си избрала да е тя?
Оо, много е трудно... Не знам, не ми се спира търсенето, не съм го мислила по този начин. Темата там (б.а. - в „Козата...“) е за компромисите и какво приемаме в живота си, за да продължим, как понякога всъщност правим огромни компромиси със себе си и пътя си, за да задоволим нечии други желание и очаквания.
Кое е по-гадното проклятие за теб като актьор: „Само една и също роля да играеш!“ или „Само с един и същ режисьор да работиш!“?
Мисля, че гадно е, ако влезеш в една рутина. „Колекционерката“ например я играя 10 години и не мога да кажа, че съм влязла в рутина. Всеки път е страхотно вълнение, преди да изляза, всеки път е едно ново търсене на темите вътре – защото темата за отчуждението е всеобхватна. Относно другото – аз съм имала дълги срещи с един и същи режисьор. Ако и двамата с актьора развиват, търсят себе си през теми, които ги вълнуват – мисля, че може да бъде един много дълъг път, на който да останеш, без да влезете в рутина. Но трябва и двамата да се развивате. Дали ти с пиесата – да не я оставиш на една вибрация, на един тон да тече. Дали с режисьора – да продължите да търсите свои неща. Според мен благословията на тази професия е безкрайността – на това да откриваш и темите, и себе си.
В „Козата...“ се превъплъщаваш в Едит Пиаф, Вивиан Лий, Айседора Дънкан, Зелда Фицджералд. Ако можеше да се преродиш назад във времето, коя жена би искала да си?
Те са едни такива жени, които носят лудост в себе си – непримирими. Една Жана Д`Арк – прекрасна! Едит Пиаф – прекрасна! Целият ѝ път и отдаденост. Аз съм луд фен на Джулиета Мазина. В тази пиеса, която играем, има едни много силни и емблематични личности – и Жорж Санд, и Зелда (б.а. - Фицджералд) – които имат и своите послания на времето, които са оставили. Така че, да – има жени, които си заслужава човек да опознае.
Имаш много, много роли – сънуваш ли смесици от тях?
Винаги, когато репетирам нещо, идва един миг, в който почвам да сънувам – къде върви този образ, къде се развива. И понеже попадам в един друг свят, изведнъж, докато сънувам ролята, която репетирам в момента, нахлуват и другите представления, и другите роли, които вече са на сцената и се играят, но – през това чувство, в което съм се вкарала в момента на съня. Тоест, започват и те по някакъв начин, през това усещане, да се променят. И се появяват страшно много образи. „Не, не, в тази сцена може и ей така да го минеш през това чувство“.
Има една хаотичност, която е водена от една емоция, не е съвсем безумен хаос. Но абсолютно нахлуват различните персонажи в това усещане, в което съм се докарала в съня и започват да пребивават в едно пространство. Много е шизофренично, ама е много приятно – ти си наблюдател на тези персонажи, които като че ли започват да живеят извън теб. От време на време ставам, записвам си на лист или на диктофон, защото то изчезва бързо в утрото. После като се чуя, някои неща, разбира се, веднага отпадат, но има интересни бягства.
Между песента от 93-та „Обичам те, мила“ със Стефан Вълдобрев и Камен Донев, позната повече като „Бели маратонки“ и „Всички мои страхове“ от миналата година (с композитор Стефан Вълдобрев) – за тези 30 години имаше ли нещо, което с него или с друг колега сте искали да направите като песен, но сте се разминавали?
Не. При мен пеенето е много личен порив. Той никога не е свързан само с мен. Той е част от среща. Например в „Козата...“ с Жоро от „Остава“ ми се прищя да направим нещо – той се включи поради това... Албумът ми „Лимон“ (б.а. - 1999 г.) е пак порив. Стефан (б.а. - Вълдобрев) каза „Искам да ти подаря един албум“. Тогава имаше една много голяма фен група от момичета, тийнейджърки, които пишеха стихове и общо взето вървяха непрекъснато с нас. Там се появи едно момиче – Бела, което каза „Аз искам да ти подаря стихове“ и то някак си беше като една вълна, която прелива от едно в друго. Ама така, да седна и да кажа „Айде, с теб да направим...“ - не. По-скоро в театъра имам желание за срещи с колеги.
С кого в театъра още не сте, но много би искала да работите заедно?
Единият е Теди Москов. Аз много се припознавам в театъра, който прави той. А като актьор – едната е Мария Каварджикова – изключителна, аз съм ѝ луд фен. Татяна Лолова, с която се срещнахме на екрана (б.а. - в сериала „Домашен арест“), но на сцената не. И друг, на когото даже миналата година споделих, че бих искала, е Мария Сапунджиева – близостта на енергията, мащабността, която носи – мисля си, че ще има едно много хубаво допълване. И се надявам, че някой ден, може би...
Пожелавам ти го! Ако имаш силата да върнеш към живот някой от отишлите си български артисти великани за още едно негово участие в пиеса или филм, в който да си партнирате – кого би избрала?
Може би Славка Славова – бих се срещнала с нея. А и това, че сме припознали едно и също място като бягство – аз обитавам Юндола, тук е моята вила, а и тя имаше тук вила. Човек, който е бил влюбен в гората. Тя е правила и пътуванията до Тибет, изкачвала е шестхилядника за концерта, който направиха там Теодосий (б.а. - Спасов), Коцето Калки, Дони (б.а. - през 1996 г., на 5350 м надморска височина – на платото под връх Калапатар в Хималаите), тя е била с тях единствената жена. Гледала съм ѝ интервюта, гледала съм ѝ видеа от роли, чела съм за нея. Силата и мощта, която има тази малка жена... бих се срещнала с нея!
Фото: Павел Червенков
И във втори сезон на „Вина“, и в „Голата истина за група Жигули“ – все на режисьора Виктор Божинов – имаш любовни отношения с Геро. Случайност ли е, или в следващ проект на Божинов все така ще сте?
Сценаристка и на филма, и на сериала е Ваня Николова, познаваме се с нея от много години, харесваме се, обичаме се, приятно си работим. Тя много обича да пише за конкретен актьор. И когато писаха „Жигули“, казала на Виктор „Майчето е за тази роля“ и така се появи нашата двойка с Геро. След това във втори сезон на „Вина“ го направиха малко като едно намигване и продължиха леко, деликатно тази линия със същата двойка на екрана.
Ти си може би най-популярна с по-комедийните си роли, например от сериала „Домашен арест“. Там сте заедно с Филип Аврамов. С него играете и в актуалната пиеса „Сватба със закъснител“. А пускате онлайн и забавни рийлове заедно. Хората ви свързват един с друг. С „Домашен арест“ ли започна това, или там ви събраха, защото вече бяхте приятелчета и беше ясно, че ще имате „химия“ за съпрузи в ситком?
От там започна. Ние много се свързахме тримата – аз, Фицата (б.а. - Филип Аврамов) и Татяна (б.а. - Татяна Лолова) и до последно тази връзка остана много силна. Това беше нашата среща с него, но беше среща, която е чакала мига, в който да се случи. И като приключи „Домашен арест“, ние с него много си говорихме, че трябва да се видим на сцената и така ни събраха веднъж, после в Русе ни събраха, имаме и още един театрален проект. Сега репетираме заедно. Искаме да направим и едно намигване към „Домашен арест“, една семейна двойка, но ще е коренно различно. Във връзка с преден въпрос – ето това е един човек, с когото доста дълго пребиваваме заедно и то е едно непрекъснато надиграване, непрекъснато търсене един на друг и с това много фино усещане – единият като „пусне“, другият как да отговори. Няма конкуренция, има споделяне. Много е красиво да срещнеш такъв партньор на сцената. И той е изключително добър човек и приятел, и слава на бога, че всъщност е до мен и в живота, страшно много ми помага.
Заедно с Филип Аврамов организирате мастър клас „Играй с нас“ за младежи между 16 и 19 години в Юндола от 20-ти до 27-и август. Знае се, че въпреки че си завършила Математическата в Благоевград, не си много добра в сметките, но ако позволиш: по колко процента ще са за участващите полезното и забавното, както и колко процента от цялото време на уроците младежите ще могат да играят заедно, редом с вас двамата?
Дойде ни отвътре да опитаме. Казахме си, че имаме страшно много натрупани неща в себе си като опит, като път на минаване през тая професия и то път, който ни помага и в живота, не път само на сцената – общуването с хората, как да те чуят, какво да кажеш, любовта на хората, как да я приемеш, как да се позиционираш в нея. Този курс не е за актьори, той е за хора, които искат да се докоснат до всичко това. Ще се опитаме да покажем лицето на тази професия и как могат да се възползват от това лице в живота: с любопитството си, защото театърът съчетава всички изкуства в себе си. Ние сме поканили и хореограф, и сценограф... Ще им се говори за епохи, за времена, за промени, за тялото, за говоренето на тялото, за думите, които изричаш, за значението на думите и колко е важно да не са безсмислени, да не е една говорилня. И за играта, защото театърът е честност, той е отборна игра, ние затова ги изнесохме в Юндола. Много пъти ни питат – защо не е в София? Не. Защото за мен най-великите преживявания са били, когато се откъснеш от бита, от социума, от познатото място, да живеете с другите в едно пространство. Гората е оцеляване. Там е общност, ти не можеш да си сам. Да, на много нива няма да е толкова „дай на всяка цена тука едно представление“.
Искаме да извадим накрая играта, но смисълът вътре да е честността, искреността, чувствителността и опознаването на себе си през материала, който ние ще подадем. Защото е много важно да тръгнеш от себе си и това, което споделяш, да мине през теб, да не е наиграно. За тези неща ще си говорим и си мисля, че и огънят, и тъмнината, и тези звезди, и нощното време, когато отключат едни други мечти в човека... Много е различно, когато останеш концентрирано седмица – десет дни, когато останеш в едно пространство с едни хора. Просто се заживява заедно и откриваш за себе си страшно много неща. А като игра с тях ще участваме 50 процента от времето, ще бъдем заедно, ние ще се учим от този чист ум, с който се срещаме, те пък – от нашия опит. А забавното и полезното ще са разпределени може би 70 на 30 процента – защото през забавата човек открива и се учи.
Кои са според теб най-хубавите години на българския театър, откакто си съзнателна?
Аз имам много силни преживявания като театрален студент. Ние тогава всяка вечер бяхме на театър и това бяха едни страшно силни години – благодарение, едно, на актьорите (но и сега мисля, че има много добри актьори), а другото: на поколението режисьори, които бяха истински учители! Тогава бяха Леон Даниел, аз съм гледала хиляди пъти „В очакване на Годо“, в Театъра на Армията, „Господин Пунтила“ имаше страшно силни представления. Тогава се формира „Зад канала“, като се отдели от Театър София: Стоян Камбарев. Ицко Финци, Руси Чанев, Илка Зафирова, Борето Чакринов, той беше директор. Адски силен период! Ние живеехме в този театър, долу в бара, срещите след представление, тези велики актьори – само да ги слушаш! Народният театър, Сатиричният театър – с всички тези звезди, които на сто процента си ги гледал само на екрана и влизаш, и ги виждаш на сцената! Крикор Азарян! Краси Спасов! Големи личности и учители! Липсва ми този период.
Говориш за началото и средата на 90-те, нали?
Да. И това, че те поеха звездния си път... Много липсва да срещнеш учител. Ние ходихме на техни репетиции. Сменяхме се – драматични актьори идваха при куклените, ние ходихме, гледахме, бяхме една много силна общност. Просто светът стана много забързан, тези личности ги няма и, да... дотежа малко...
Да... Обичаш планината, имаш своя вила в Юндола. Морето къде се класира, там ще почиваш ли лятото?
Аз тук, между другото, почивам. То е много приятно зареждане. Обичам водата, но не обичам тарапаната. Аз не пътувам много извън България за такива почивки. Ако ходя, е да видя някое място. Може би на язовир – язовир Беглица, да погледам водата. Но не обичам да съм сред много хора, това ме уморява. И морето ми е общо взето по-любопитно наесен.
Кое от двете изцежда повече от енергията ти - да обикаляш по моловете или да висиш в социалните мрежи?
Аз в мол почти не ходя, освен ако нещо не е много належащо и не се сещам иначе откъде какво да взема. Там не е моето място. Аз съм ценител на красивите неща, обичам да си откривам някакви нещица някъде... А там е трудно да намериш занаятчийски магазинчета, някой, който го е изработил, дал си е душичката вътре – особено подаръци, когато тръгна да избирам, предпочитам да си намирам такива местенца. Ако ми се наложи да вляза в мол, гледам бързо да свърша това, за което съм отишла – много ме изнервя. Социалните мрежи аз доста съм ги ограничила. Там негативът по-скоро ме изнервя – това непрекъснато да се закачиш за някой, да споделиш друго мнение, да се заядеш... не е моето... стана доста агресивно там.
У вас основно мъжът ти готви. С какво те посреща, като е виновен, за да те умилостиви?
Сега! Обикновено аз съм виновната – защото съм този, който липсва, който е закъснял, който не се е прибрал навреме. Така че не е имало необходимост да ми се извинява. Аз обичам да готвя, особено когато трябва да посрещам приятели. Много обичам да посрещам приятели! Просто времето не ми стига. Готвенето си е голяма медитация и човек трябва да му се отдаде. Така че, когато имам време – обичам да готвя. Но в ежедневието той е по-добър в това.
Коя е любимата ти негова манджа?
Те са месари с дъщеря ми, така че месото е много силно застъпено. Имаше едни чудни кюфтенца с кашкавал. Даже и приятели на дъщеря ми идваха за тези прословути кюфтенца. Готви вкусно!
Какво щеше да правиш с това време, ако не го беше отделила за даване на интервю?
Щях да стоя долу, има едно прекрасно барче в базата, на която сме, и предлагат една страхотна арония, която си я правят тука. Сега е обедната почивка. Децата са се нахранили. И ние сядаме, пием арония и гледаме небето. Има едни хубави врани, които крещят тука. И така!
