Зорница Стоянова е награден хореограф, куратор, писател, видео и светлинен дизайнер. През 2006 г. завършва Bennington College със специалност хореография и звуков дизайн. След това се мести в Филаделфия, САЩ където продуцира и представя спектакли и видео под името BodyMeld/БодиМелд. От 2020г. живее напълно в София и продължава да ръководи проектите на БодиМелд в САЩ, както и развива дейността на компанията на родна земя.
Работата на Зорница се фокусира върху темите за усещането за отчуждение и невписване в обществените норми, както и тези за женствеността, феминизмът, динамиката на властта и уязвимостта, погледана като сила. Тя се влияе от сюрреализма и научната фантастика и често ангажира публиката, като я кани на сцената или избира нетрадиционно място и формат за работата си. Тя изследва жест и емоция в тялото, търсейки потенциал за смисъл. Като танцьор е работила за Жана Пенчева, Sasha Waltz & Guests, Eiko & Koma, Boris Charmatz, Cie. Willy Dorner, и м.н. други.
Зорница е човекът зад BodyMeld Performance Research Academy, първата безплатна международна академия за сценични артисти от 25 до 99 години. Тя стартира своя дебютен обучителен сезон в София, като регистрацията за записване за участие вече е отворена и ще приема кандидатури до 30 януари 2023, включително (можете да се регистрирате ТУК).
Вижте какво ни сподели Зорница за себе си, за силата на танца и BodyMeld Performance Research Academy.
Дълго време си живяла в Америка и имаш богат опит като танцьор, хореограф. Защо избра да градиш кариера именно там?
През далечната 2001г завършвах гимназия в София и бях решила на 100%, че ще се занимавам с танц. Тогава в България бяха на мода MTV танците, (този термин не съществува извън България) а върхът на съвременната култура беше поп и турбо фолкът. Само НАТФИЗ и Хореографското в Пловдив имаха танцов профил, но трябваше да идваш от танцово училище. Като 19-годишна, с никаква балетна техника и малко опит в съвременния танц, не се вписвах никъде. Но имах леля в САЩ и бях ходила на гости. Кандидатствах там и ме приеха в най-прекрасния университет за мен - Bennington College. Там се е зародил американският съвременен танц, като и до ден днешен се преподават авангардни модели на пърформативно изкуство от невероятни професионалисти, които са активни и работещи артисти. Когато заминах, изобщо не си представях, че някога ще се върна.
С какво американската танцова сцена е по-различна?
Разликите са огромни, но те идват от самата култура. В момента САЩ е в активна гражданска война, въпреки че никой не го нарича така. Нашумелите движения Black Life Matter, Me Too, Abolish the Police и т.н. са ежедневна реалност. Поляризирането, насилието, както и невероятното въоръжаване, води до една много токсична реалност. В този бит можете да си представите защо почти всички американски хореографи и творци създават произведения, свързани с политическите болежки на обществото. Цитат от представление на една моя близка приятелка, в което се говори за душевни разстройства и болести: "Създавам пърформанс, защото искам да спася животи".
В същото време наблюдавам, че моите колеги и приятели в САЩ са много по-позитивни. Те работят на 5-6 различни места, постоянно пишат проекти, събират пари и правят малки продукции. Във Филаделфия, където живях 15 години, има невероятна общност. Много често се местят нови хора там и те винаги имат страхотно приветствие. Има много пространства, хората веднага се отзовават на вик за помощ, има къде да покажеш експерименти, на кого да се обадиш за информация. Филаделфия е градът с най-много театри в САЩ, така че е доста прекрасно място за развитие.
Може би най-интересната разлика също е това, че абсолютно всички танцьори и хореографи в САЩ, независимо колко са известни, работят нещо друго и несвързано с изкуството. Един приятел танцуваше за Бил Т. Джоунс, един от най-известните съвременни хореографи, работа за която много хора мечтаят. Той 4 дни в седмицата беше сервитьор, защото просто не му стигаха парите. Това е нормата в САЩ. В България и Европа парите пак не стигат, но тук някак си закърпваме между различните проекти.
От няколко години отново живееш и работиш в България, какво те провокира да се върнеш?
Пандемията. (смее се) Моето семейство, заедно със стотици хиляди други българи, живеещи в чужбина, се върнахме. При нас изборът беше лесен, защото сме с малки деца и сме професионални артисти. Което значи, че през пандемията нямахме никаква работа, никакво училище или детска градина. Нямаше причина да стоим затворени вкъщи във Филаделфия. Тук родителите ми живеят в къща в Панчарево, където имаме стая, двор, малко повече свобода. Лятото на 2020 кацнахме в София с идеята да бъдем тук временно. Все още сме тук и все още в къщата в Панчарево. Засега изобщо не съжаляваме.
Какво мислиш пък за нашите танцьори и хореографи?
В България има прекрасни танцьори и хореографи и с всеки изминал месец се срещам и запознавам с все повече от тях. В последните 5-10 години България толкова се отвори и виждам, че хората тук имат много възможности за развитие, което е прекрасно. Единственото нещо, което ме притеснява за нашите хореографи и българската идентичност в съвременния танц и пърформанс, е, че много от нас нямаме практика да говорим разкрито за това, което правим. Не говорим за процеса си, затова какво ни интересува и как искаме да го споделим с публиката. Често пропускаме да сверим един с друг кога планираме пърформанси и така се дублират много неща. Във Филаделфия точно тази открита комуникация е силата на обществото там. Но мисля, че в България, не че се крием един от друг, но ни липсва речник и методика на разговора за артистичния процес. Този процес е толкова крехък и толкова личен за всеки един творец. Не сме свикнали да даваме, както и да получаваме конструктивни и полезни съвети един на друг. Творците тук са страхотни и имат толкова много да кажат и споделят със света, мен просто ми се иска да сме малко по-сплотени.
Ти си основател на BodyMeld Performance Research Academy - първата безплатна международна академия за сценични артисти от 25 до 99 години. Разкажи ни малко повече за идеята и реализацията?
Моите идеи винаги се раждат от нужди. Откакто съм в България, ми липсва точно тази сплотеност и възможност за развитие, която описах. Една от причините, които виждам за нейната липса, е, че нямаме много проекти и възможности да сме заедно в едно пространство и да изследваме нещо, което е интересно на всички, но няма цел да генерира продукт. Така започнах да си представям платформа за изследване.
Бях вече поканила учителите, които са част от академията, като с някои от две години пишем различни проекти, които не се финансират. Когато НФК отвори проекти за Творческо развитие, цялата програма се изкристализира и бях невероятно щастлива, че спечелихме проекта. В София ще дойдат Питър Шишоли (САЩ), Паоло Чонголани (Италия), Меган Бридж (САЩ) и Стивън Батц (Северна Ирландия). С Меган, която е лична приятелка и може би най-дългосрочният ми сътрудник (от 15 години работим заедно), също ще представим и нашия дует "Altered States: a performance conversation". В момента търсим допълнително финансиране, за да могат тези прекрасни учители и хореографи също да споделят своята работа на българската сцена.
Аз също ще водя два от шестте модула по време на академията, като намерението ми е да мина през всички първични модели на инстантната композиция като база за развитие. Целта е да можем да се фокусираме в изследването на тези модели и как да ги използваме в създаването на съвременен спектакъл. Важно е също да спомена, че във всички модули ще използваме тялото, гласа и ума си. За мен е от изключителна важност да имаме една интернационална група съставена от различни генерации. Засега имаме желаещи от България, Италия, Франция, Унгария, Ангола, Сенегал и Нигерия. Всеки професионалист над 25 може да кандидатства до 30-ти януари. Мисля, че ще бъде невероятно изживяване и наистина ще сплоти всички участници. А за любителите в София сме замислили ателиета с всеки един от гостите ни.
Каква е силата на танца?
Танцът събира хората. Танцът ни кара да видим божественото в нас самите, да усетим елегантността на дизайна на нашите тела. Може би в това си усещане се приемаме такива, каквито сме. Откакто свят светува всеки един човек се бори за оцеляване, използва тялото си за работа - усъвършенства го за лов, за борба, за майчинство, за грижа. В древните времена танцът се е използвал в продължение на тази практичност и комуникация с боговете. Танцувало се е за дъжд, за плодородие и в един момент прераснало в пособие за разказ на истории, митове и легенди. В съвременната ни култура обаче танцът придобива още една изключително важна роля. Това е удоволствието, въображението и чувството за принадлежност. Нито едно от тези неща не са практични, но са може би едни от най-големите причини, поради които се борим за по-добър живот. Искрено мисля, че ако танцуваш без значение какъв вид, къде, кога и колко добре, в тази практика на създаване на непрактичното всеки човек ще се чувства по-щастлив и уравновесен.
Как се чувстваш, когато танцуваш?
Това е заглавие на книга. (смее се). Но, за да отговоря кратко, ще кажа, че се чувствам по начина, по който е зададен даденият танц. За да ме разберете, давам пример. Да играеш право хоро на жълтите павета на Нова година не е същото като да танцуваш хип-хоп в някоя дискотека, не е същото като аржентинското танго или салсата. Всеки танц и движение си има темперамент, чувство и история. Съвременният и пост модерен танц въплъщава всичко възможно като движение.
Чувствата, когато танцувам, са променливи и постоянно изплъзващи се от полезрението. Като хореограф, имам задачата да ги преоткрия и някак да покажа през своето тяло на човека срещу мен. Целта ми, когато танцувам, е да усещам себе си във възможно най-суровия ми вид, да използвам всички осезания и ум, да не игнорирам болежките, да не се правя на образ или на нещо напълно измислено. Когато трябва да играя образ или да въплътя някаква идея, моята практика винаги търси мястото в мен самата, където този образ съществува във някакъв вариант.
Ти самата имаш две деца, те имат ли интерес към танците?
Имам две изключително енергични момчета на 9 и 5 години. Те имат интерес към всякакво движение, танцуват, пеят, но разбира се, е рано да се каже какво ще е тяхното нещо. По-големият ми син учи в 144 СУ с разширено изучаване на музика, пее и свири на акордеон. Малкият танцува народни и спортни танци в детската градина. Аз самата открих съвременния танц на 15 години и съм много щастлива, че нямам обременяване от класическия балет, както и вредни идеали за имиджа на тялото ми и идеята за красота. Надявам се момчетата да си намерят своя път, какъвто и да е той.
Кои са най-важните уроци, на които искаш да ги научиш като майка?
Първо и най-важно е да са добри хора, да имат разбиране и състрадателност към себе си и към другите. Постоянно обяснявам както на тях, така и на съпруга ми (смее се), как трябва да намерят какво ги прави щастливи и да се развиват в тази насока. Парите и славата ще си дойдат на мястото стига ти самият като личност да се чувстваш на място.
Дали ще са чистачи, полицаи, IT инженери, дали ще са гей или "стрейт", за мен няма значение. Важно е да намерят средата си, да са заобиколени от хора, с които се обичат и да бъдат добри и отзивчиви. Простичко звучи, но трудно се възпитава.
Какъв в твоят свят?
Вярвам в доброто на хората. Вярвам в бъдещето, супер фен съм на научната фантастика, но мразя идеята за дистопия, поради тази причина обичам света на Стар Трек. Обожавам да говоря за изкуство, иновации в технологиите и за кеф разглеждам обяви за недвижимо имущество из целия свят. Това ми помага да си представя други възможни реалности и животи. Ям черен шоколад почти всеки ден, а готвач вкъщи е моят прекрасен съпруг. Отскоро открих, че обичам котки (имаме две) и съм добра в писането на проекти. Мечтая да съм здрава и способна. Кумири са ми дълголетните Ана Халприн и Дебора Хей. Мечтая до десет години да открия собствен арт център. Мечтая да имам фондация и да спонсорирам артисти. В същото време мечтая и да намеря фондация, която да ме спонсорира мен като артист (смее се).
Най-вече мечтая за място и общество, където да се събираме и творим заедно, където да разменяме идеи, пособия, битие, където да можем да доведем децата си, партньорите си, семействата си. Вярвам в утопиите. Мисля че е възможно те да съществуват, но трябва да запретнем ръкави и да ги направим сами. Както казва едни мой ментор “No one is coming” (смисъл: Никой няма да дойде да те спаси).
