Първата среща с Гергана Данданова (а вероятно и всяка следваща) ти действа отрезвяващо. Сякаш излизаш от дълбокия сън на битовизма и рязко се замисляш как е възможно все още да съществуват толкова истински, непринудени и неподправено добри хора. Открихме я там, където се намира обикновено - в театъра, и се зарадвахме като малки деца, когато ни разходи из коридорите на сградата и ни потопи в света на артистите. Освен театъра, Гергана обожава двете си деца, морето и пътешествията. С хлапетата се опитва да прекарва цялото си свободно време, но все си мисли, че не е достатъчно. Пътува винаги, когато има време и възможност и си мечтае да обиколи Италия, но малко се страхува да не би да остане там. В живота не се съревновава с никого, никога не работи без мотивация и приема сцената за храм. Ако искаш да се докоснеш до таланта й (повярвай ни - искаш), гледай я в "Йерма", "Много шум за нищо", "Завещанието на целомъдрения женкар" или някоя от другите постановки в репертоара на Военния театър.
Мислех си да стана космонавт или патолог. Космосът и вселената страшно много ме привличат, а баща ми пък е химик и ме запали по патологията. Но се разминахме.
И станах актриса.
Това решение беше голям обрат в живота ми. Първата ми силна среща с театъра беше в осми клас, когато ни заведоха на моноспектакъла на Мариус Куркински Дамата с кученцето. След края на представлението, тъй като всички останали се притесняваха да поднесат букети (аз още повече), се озовах с килограми цветя в ръцете, изтласкана от класа си нагоре към сцената. И до ден днешен помня пътя до Мариус, момента, в който ме целуна в знак на благодарност и огромна вълна от хора, които ръкопляскаха бурно в залата. Тогава нещо ме стисна за гърлото и така си остана.
Събуждам се с мисълта, че още много много ми се спи. Винаги.
А пък заспивам на щурчета.
Заобиколена съм от прекрасни хора. Артисти, бохеми, хора, на които мога да разчитам.
Вкъщи ме смятат за мама.
А по душа съм бохем.
Под леглото ми има чудовище. То ме пази.
Не казвам на никого тайните си.
Не си позволявам да унижавам.
Беше велико, когато се появиха двете ми деца.
Влизам в огъня, заради близките ми хора, семейството.
Но проблемът ми е, че понякога съм голям инат и не показвам достатъчно любовта си.
Идеите идват с вдъхновението, а вдъхновението - с идеите.
Понякога си казвам, че има нужда да удариш дъното, да удариш тинята, за да можеш да отскочиш.
Близки хора са ми казвали, че когато си в такъв момент, в който не знаеш накъде да поемеш и си в безизходица, просто стой на едно място и не прави нищо.
Блокирам, когато нещо или някой ме блокира. Когато се случи неочаквано.
Грешките са стъпка към успех.
Добрият екип е важен, защото всеки знае своето място, на какво е способен и докъде може да стигне и когато познаваш партньора си се получават и добри резултати.
Работата е като безкраен празник. Тя постоянно ме учи да съм зависима от чувствата и емоциите си и ме възпитава на хладнокръвие в определени моменти. И на търпение.
Сцената за мен е като храм, сакрално място.
Дойде ми до гуша от положението, в което са поставени хората на изкуството. В момента ние сме на колене. Много мои колеги вече напускат страната, отказват се от професията, отвращават се. Просто, защото държавата ни е поставила в такова състояние.
Искам, не искам - винаги скачам в дълбокото. При мен златна среда няма.
Зоната на комфорта за мен е една много некомфортна зона. Трябва да има нещо, което да те предизвиква, да те пали.
Падам си по любовта.
Най-хубавото нещо са децата.
Най-обичам да мечтая. Мечтая за някакви други светове, вселени; за пътуване, но не само тук, а и в Космоса... мечти, които не знам дали ще се случат.
Идеалната вечер за мен е близо до морето. То е моята стихия. Свързвам го със силните, хубавите спомени.
Представям си моите старини с дядото, на село, живи и здрави, внуците да идват.
Забелязала съм, че хората не се усмихват.
Ще ми се аз да съм измислила света!
Или поне да бях казала: „Дайте ми лост и опорна точка и ще преобърна света".
Автор: Деяна Узунова, sofialive / Фотография Славея Йорданова