Евдокия Петева или Кита, както я наричат галено най-близките ѝ, се ражда през 1901 година и расте в семейство на генерал и дъщеря на казанлъшки търговец на розово масло. Завършва с отличие гимназията, следва и завършва докторантура „История на изкуството” и „Философия” в Германия. Специализира в Париж. Тя е непозната, тайнствена и много често подценявана от историята, а всъщност малко хора знаят, че е „най-интелигентната първа дама” на България.
През 1925 г. Евдокия Петева става уредник в Народния етнографски музей. Там тя се втурва да прави изложби от носии, шевици и женски украшения, за да покаже на света какви съкровища има България. В музея работи почти две десетилетия, през които приносът ѝ за популяризиране на родината по света е огромен. Евдокия активно организира изложби в различни европейски столици, посещавани от тогавашната аристокрация, пише и публикува в страната и чужбина.
През 1931 г. Евдокия Петева се венчава в Боянската църква за проф. Богдан Филов. Живеят задружно и кротко, но комунистическата система е като смъртоносен вирус за интелигенцията. От запазените писма лъха истинска нежност и разбирателство, но като че ли надделява духовната близост, общата любов към изкуствата, към съкровищата на миналото.
Казват, че при вестта, че мъжът ѝ ще бъде екзекутиран, тя плаче и се моли: „Разстреляйте ме заедно с него, искам да го последвам и в смъртта му“. Всъщност ѝ се случва нещо по-жестоко от разстрел: мъжът ѝ е мъртъв и имуществото му е конфискувано, а нея я въдворяват отначало в Дулово, после в Русе, в Ловеч, накрая в Самоков, където живее почти до края на живота си. Забраняват ѝ да работи и за да се прехранва, дава частни уроци по френски и немски, а местни хора, които ѝ симпатизират, ѝ носят тайно картофи, масло, брашно.
По молба на нейни приятели, сред които Дечко Узунов и Васка Емануилова, в края на живота ѝ е разрешено да се върне в София. Евдокия умира през 1973 година от хепатит.
