Има хора, в чиито души се вихри цял океан от емоции. Те могат да се събудят и да изпитат чувство на вина или тъга, което да ги преследва през целия ден. Дланите се потят, буца засяда на гърлото и единственото, което искат, е да се скрият от света.
Тогава започва "пътуването към себе си", безкрайните въпроси и търсенето на първоизточника за тези чувства. Понякога емоциите са толкова силни, че започваме да се съмняваме в ума си. Но не всичко е черно и бяло.
Нашите чувства не са факти. Усещането за тъга не ни прави песимисти. Чувството за самота не означава, че не сме обичани и ценени. Понякога чувствата се появяват, за да ни подсетят, че има върху какво да работим. Но те не са реални. Не ни определят като хора.
Отнесете се с уважение и любов към тях, не ги пренебрегвайте. Кажете си на ум "нямам нищо против, но трябва да продължа живота си по най-добрия начин за мен". Силата на самонаблюдението отнема много практика, но в крайна сметка ни помага да разберем, че като човешки същества не сме проектирани да сме само щастливи.
Понякога ще се сещаме за близък, който сме загубили и ще ни е мъчно. Но не трябва да се борим с тягостното чувство, а да го приемем и трансформираме в нещо градивно. Ничий живот не е песен, той просто е такъв, какъвто е.
