Осъзнах, че не всичко зависи от мен. И… странно, но ми олекна. Всъщност нещата, които истински мога да контролирам, са в пъти по-малко от тези, които не мога. Понякога реалността е неподходяща да отгледа мечтите ми. Не може просто. Друг път мечтите ми не й отговарят по време и място.
Думи и състояния като "невъзможност", "предавам се", "отказвам се", "отстъпвам"… започнаха да имат значение, неотговарящо на етикета "страхливка". Това че имам възможност да се предам, да се откажа, да отстъпя, ме направи много силна. Изборите винаги действат така.
Разбрах, че да се откажа навреме, е също толкова победа, колкото и да догоня мечтата си. Другото е инат, който ми изпива силите, опустошава душата ми, препълва тялото ми с болезнени очаквания. Никак не е лесно да си признаеш поражението, поне на мен не ми е лесно, но пък и битките на всяка цена, каква цена носят за мен? Даже напротив – обезценяват ме в собствените ми очи.
Когато разбрах, че не съм всесилна, ми се искаше да разменя местата на земята и небето, толкова ме беше яд. От безсилие. Мина време преди да призная поражението си и да започна да проглеждам в мрака. Да виждам други възможности.
Сега бунтовническите ми периоди оредяха, а като ме обхванат, е за кратко. Така разбрах, че съм приела независимостта на Вселената и своята зависимост от нея. И възможностите наистина станаха повече.
Не всичко зависи от мен. Има ограничения, които си съществуват и не се интересуват дали ги виждам или не. Да ги виждам – ето това зависи от мен. Да се правя на сляпа, значи да се препъвам в острите камъни.
Осъзнах, че не всичко зависи от мен и въздъхнах, и изпитах облекчение. Така започнах отново да опитвам, без да се срамувам от грешките. Да греша и да си прощавам.
Не всичко зависи от мен и съм благодарна за това. За някои неща съдбата има думата. Бремето ми намаля. Нетърпението също. Натискът, строгостта в очите ми. За сметка на обичта и доверието.
Автор: Сашка Александрова, из "Съдбата има думата"
