Извръщам поглед назад, за да си припомня. Сякаш всичко, което е там е спомен от предишен живот. Сякаш е някакъв сън, който съм сънувала. Опитвам се да навържа историите, пътищата и хората, които са споделили време с мен - защо са се появили, какво са ми дали, какви уроци са ми оставили. Каква е била необходимостта от всяко събитие. Доволна ли съм от изборите, които съм направила.
Обръщам се назад, за да продължа. За да благодаря за всичко, което е било. Което е оцветило с душата си душата ми. Оставило ми е своите цветове. Всичко минава на лента. Сякаш някой се е настанил в мислите ми и разказва приказка. Седя с усмивка на лице. Осъзнавам величието на цялото сътворение, красотата на живота. Как всичко е парченце от големия пъзел и колко голяма нужда съм имала точно от това.
Прощавам на себе си, че не съм знаела нещата, които знам сега. Прощавам на хората, които са си тръгнали. Понякога се инатим и не искаме да пускаме. Но се налага, пътищата се размниват. Не бях достатъчна за някой някъде там, защото нуждите на душата му са били други. Пътят му е бил такъв. В друг момент, някой друг не е бил достатъчен за мен. И аз, и той оставаме красиви в спомена си някъде там. Никой на никой за нищо не е виновен. Благодарност, само благодарност.
Изпращам всички години досега. Пускам цялото си минало. Разстилам го под краката си, за да изградя сигурна основа за своето бъдеще. Знам, че ще е величествено, защото земята върху която стъпвам има най-плодородната почва. Толкова красиви души ми дадоха частичка от себе си, за да се превърне в такава. Уютно ми е. Всичко се променя. Уж е същото, ама не точно. Изпитвам вълнение. Нетърпение да опозная новия свят, в който се намирам. Да разлистя себе си и онова, в което съм се превърнала. Гордея се със себе си. Прегръщам наум сърцето си и го пускам. Пълно е, адски пълно. Има нужда от свобода. Да дава. Едно минало го изпълни с любов.
Автор: Силвия Крумова
