"Колкото повече виждам, толкова по-малко знам". Никога не съм разбирала смисъла на това изречение, докато не прекарах няколко дълги години в пътувания, премествания и промени.
Преди години започнах да разбивам клишета, за да "намеря себе си". Или поне аз си мислех, че започвам да се откривам. Но десетките ми пътувания и премествания ме накараха да осъзная колко малко знам за себе си. Как съществуват неопределени страни на моята същност, които и до днес са постоянно променящи се.
Прекарах време да гледам другите, с техните привидно осъзнати личности и завиждах на реда, който са си изградили. И все пак, поглеждайки в себе си, си напомням, че се чувствам най-добре, когато не знам. Колко по-вълнуващо е да си непостоянен и разхвърлян. Колко повече възможности се намират, когато не се опитваш да разгадаваш сложността на душата си. Има толкова много парчета от мен, които не знам как да наредя в пъзела на живота, но не бързам, защото така играта ще свърши преждевременно и всичко ще стане твърде предвидимо.
Така че, ето ме. Ям салата с киноа за обяд и пържени картофи за вечеря. Сутрин бягам в парка, а вечер тичам към бара. Ставам в 5 сутринта, за да видя изгрева извън града, а в неделя спя до обяд. Печеля битки с енергия и хъс, но имам и нощи, прекарани в плач. Мога да нося червено червило с токчета или пък скъсани дънки и кецове. Аз съм изкуство, но съм и приключение. Искам да ходя по улиците на всяка страна, но не обичам нищо повече от дома.
Прекарах дълго време в опити да изучавам парчетата от моята личност и да намеря някакъв системен ред, само за да разбера, че винаги ще се опитвам да избягам от собствената си дефиниция. В крайна сметка не се стремя да бъда разбрана. Всъщност, се стремя да се променям, да се преобразявам и да раста. Никога не съм постоянна, винаги в поток на битие и правене, промяна и приспособяване. Аз съм всичко и съм нищо. И определено нямам нужда да бъда разбрана. Вече не…
