Имам ли право на глътка щастие или някой друг вече е предначертал пътя ми? Раждаш се, а някой през цялото време ти казва какво да правиш и как, кога. Първо този някой са родителите, после учителите, обществото, шефът. Все някой ти казва. А ние кога ще мислим? Или нямаме право на удоволствието от мисловната дейност? Щастието в очите на другите моето ли е? И защо все по-често мои познати ми споделят, че нещо не им е както трябва? Привидно всичко им е наред, външно не личи нищо, само минорната нотка, която се прокрадва в гласовете им, ми говори повече. Къде ли се е свряла тая химера щастието?
И аз не знам. Отдавна спрях да мисля за него като цел. Избрах да правя неща, които да ми доставят удоволствие и да позволяват на вълшебния божествен нектар да се разлива в душата ми. Това е моето прилично на щастие нещо си.
За хората щастието е да следваш модела на поведение, зададен от обществото. Е, аз не успях да се впиша. Оказа се, че Господ ме е създал няколко размера по-различна и нетипична и обувките на обществото не са моят номер. Моите крачка искат да стъпват в забранени зони и да извървят толкова много земи и гори. Дефиницията за щастие на другите не е моята.
Моето щастие са раницата, кецовете, стария суичър, тефтерът, който винаги ме следва, фотоапаратът и пътят. Там намирам себе си и летя. Тръгна ли да бродя из гората, нещо ново и непознато в мен се открехва. Все едно Алиса влиза в дупката на заека. Та и аз така - прекрачвам вододела между земното и духовното и влизам в дебрите на истинското си аз. Там, сред природата, съм щастлива. Гората попива скръбните ми мисли и ме инжектира с нежни дози успокоение. Забравям за всички изтъркани от прекалено много мисъл мисли и виждам ясно знаците на ония, по-висшите от нас.
Щастието не е в имотите, изтърканите комплименти и добре заучените дипломатично звучащи лъжи. Не и моето. В очите на другите може би изглеждам нещастна. Знам ли. Все пак човек без голяма заплата, половинка и деца надали се разхожда с положителен етикет сред обществото. Но на мен отдавна спря да ми пука. Моето щастие е скрито в сърцата на хората. Когато чуя техните истории и размишлявам над думите им, щастието кацва на рамото ми.
Живеем в общество, в което пълно щастие няма. Всяка болка носи на някого радост, всяка радост носи по малко тъга. Просто ние избираме коя от тези две емоции да допуснем в сърцата си. И после казваме – щастливи сме или не. Щастието е въпрос на избор, гледна точка – както искаш, така го наречи. Ключът към моето щастие е да следвам повика на сърцето си. Ако само за миг напъхам нозете си в пантофките на съвременната Пепеляшка – о, повярвай ми, ще се деформирам. А аз искам... просто да бъда себе си... истинска, неподправена и някак си различно щастлива.
Източник: Elen Dejavu / elendejavu.blogspot
