Да си го кажем честно, всяка една от нас се е държала като кучка в даден момент от живота си. Все пак, хора сме, обработваме и възприемаме информация, дори когато не се опитваме и понякога съдим околните повече, от колкото трябва.
Като жени сме стигнали доста далеч. Само като се замислим, че няколко поколения назад нашите предшественички са били толкова ограничени, правейки само това, което хората са казвали, че трябва. Не ни е било разрешено да гласуваме, да получим висше образование или дори да си намерим работа извън дома. В крайна сметка сме осъзнали колко несправедливо е това и сме разбрали, че имаме потенциала да направим много повече. Вътрешно сме вярвали, че можем да правим удивителни неща като да летим през Атлантическия океан, да създаваме животоспасяващи ваксини, да станем част от армията или да правим невероятни научни открития. Знаели сме, че възможностите ни са големи. И така, лека-полека с една жена, подкрепяща следващата, ние се преборихме.
Ние не спряхме, докато не получихме това, което искахме. Необходима беше всеотдайност, упорита работа и много постоянство, но определено успяхме. Ние всички заедно постигнахме много повече, отколкото въобще осъзнаваме.
Тъжно е обаче, че има едно огромно нещо, което с течение на времето сме забравили. Това е нещото, което изгражда основата, което не бихме получили никъде, защото то живее вътре в нас. Забравихме факта, че всичко постигнато дотук се дължи на едно единствено нещо - работихме рамо до рамо, функционирахме като една единица. Днес сме обърнали гръб една на друга, вадейки на показ най-лошите си черти. Опитваме се да се „очерним”, злепоставим, без да осъзнаваме, че правим крачки назад. Истината е, че бъдещето ни принадлежи, можем да постигнем още велики неща, да покорим нови върхове, но само ако сме заедно…
