Искам да мога да казвам всичко, което искам да кажа, без да се тревожа, че някой може да се засегне от нещо, което всъщност не го засяга.
Искам да имам свое си пространство, където да се смея ако ми е смешно. Да пея, ако ми се пее. Да плача, ако ми се плаче. Да бъбря, ако ми се бъбри. Да мълча, ако ми се мълчи. Да обичам, ако ми се обича. Да протестирам, ако ми се протестира.
Искам да имам свои си хора, които да го правят или да не го правят мен, но които не ме гледат накриво, ако не са в същото настроение. Които не ми се сърдят неумолимо, ако харесам картина, която им се струва бездарна. Които не ми спират нервно музиката, когато не им се слуша, а просто ми дават слушалки.
Които не ме зарязват, когато изглеждам ужасно и се държа ужасно, и не ме заменят за нова. Които си позволяват да изглеждат ужасно и да се държат ужасно, когато са с мен, защото знаят, че няма да ги зарежа, нито ще ги заменя с нови.
Мои си хора, с които да се обичаме, без да си поставяме условия.
Търся точната дума за това, което искам - и мисля, че е "свобода". Такова нещо съм наблюдавала само при децата.
Значи, искам да съм свободна като дете.
Автор: Надя Костова, из "Пътеписи на душата ми"
