Имало някога един могъщ цар, който управлявал в далечна страна. Бил добър владетел, но имал един проблем: в него сякаш живеели две личности.
Понякога се събуждал възторжен, ликуващ и щастлив. И тези дни били прекрасни още от сутринта. Градините на двореца изглеждали по – красиви. Слугите ставали като по чудо любезни и усърдни.
На закуска му се струвало, че в царството му се добива най-доброто брашно и се берат най – хубавите плодове. В такива дни царят намалявал данъците, раздавал богатства, правел добрини и законотворствал за мира и за благото на старите хора, изпълнявал всички молби на поданиците и приятелите си.
Но имало и други дни. Черни дни. Сутрин се събуждал и се чудел дали да не поспи още малко. Но когато осъзнавал, че му се иска, било вече твърде късно, защото съвсем се разсънвал. Колкото и да се мъчел, не можел да разбере защо слугите му са начумерени и дори не обслужват добре. Слънцето му пречело повече и от дъжда. Храната била гореща, а кафето – твърде студено. При мисълта,че трябва да приеме някого в кабинета си, го заболявала глава.
В такива дни царят се сещал за задълженията, които е поемал преди, и го обземал страх, като се замислял как ще ги изпълни. Тогава повишавал данъците, конфискувал земи, хвърлял в затвора противниците си…
Със страх от настоящето и бъдещето, с натрапчивата мисъл за грешките, допуснати в миналото, той законотворствал против своя народ и думата, която изричал най-често, била "не"…
Съзнавайки трудностите, които му създавали тези промени в настроението, царят свикал всички мъдреци, вълшебници и съветници в царството при себе си.
- Господа – рекъл им той. – Всички знаете за промените в настроението ми. Всички сте имали полза от въодушевлението ми и сте патили от гнева ми. Но най-много от всички страдам аз, защото всеки ден трябва да руша това, което съм направил преди, когато съм виждал нещата по друг начин. Вие, господа, трябва да се потрудите заедно и да откриете някакъв лек, било то отвара или заклинание, който ще ми помогне да не бъда толкова безразсъден оптимист, че да не съзнавам поетите рискове, и такъв невероятен песимист, че да потискам и наранявам тези, които обичам.
Мъдреците приели това предизвикателство и посветили няколко седмици само на царския проблем. Но не открили лек за страданието му нито в алхимията, нито във вълшебствата, нито в билките.
Накрая съветниците се явили пред него и признали своя провал. Същата нощ царят плакал.
На другата сутрин при него пожелал да се яви някакъв чуждоземец. това бил странен тъмнокож мъж, облечен в дрипава, някога бяла туника.
- Царю честити – рекъл мъжът, покланяйки се. – Там, където живея, се говори за болката и за мъката ти. Аз дойдох да ти предложа лек.
И свеждайки глава, подал на царя една кожена кутийка. Изненадан, но и обнадежден, царят отворил кутийката и погледнал вътре. Там имало само един посребрен пръстен.
- Благодаря – казал царят, въодушевен. – Това вълшебен пръстен ли е?
– Наистина е такъв – отвърнал странникът, – но магическата му сила не действа просто като го носиш на пръста… Всяка сутрин, щом станеш от сън, трябва да четеш надписа върху него и да се сещаш за тези думи винаги, когато го погледнеш.
Царят взел пръстена и прочел на глас:
“Знай, че И ТОВА ЩЕ МИНЕ”.
