Кога си играеш, приятелко моя?
Къде ти е куклата, мечето плюшено?
Кога се изгуби дъхът неспокоен
на малката пикла, в душата ти сгушена?
До скоро надничаше тя през очите ти,
на пръсти повдигната, мръсна и рошава.
И тичаше дръзко и нагло в мечтите ти
онази, хлапачката – дивата, лошата.
Къде я изгуби по пътя? Не помниш ли?
И толкова време живееш без пакости!
Мечтите си детски все още не гониш ли?
Кои са днес твоите момичешки радости?
Защо ме поглеждаш така възмутена?
О, ти си порасла! Узряла! Разбирам.
Душата ти сбръчкана, очите – студени.
И даже в ирония ме подозираш.
Недей си отива, лудетино дива!
Недей я убива, глупачке! Не смей!
Та тя зад очите ти още е жива
и още мечтае, и още се смей!
Детето в теб съвсем не си отива.
И старостта е най-голямата измама.
Докато то живее, ти си жива!
И запомни: душата бръчки няма!
Автор: Мадлен Алгафари
