Мъдрите хора казват: "Какво събудиш у една жена, това и ще получиш от нея". За съжаление мнозина разбират това превратно, отивайки в крайност и смятайки, че само отсрещната страна е виновна за всичко. Ето какво мисли Ярина Мей по темата.
Бях страхотна жена. На такива им дават милиони, но аз дори не знаех, че съм симпатична. Искаха ме за снаха всички майки на мамини синчета и още тогава трябваше да се замисля. Но от всички жизнени сценарии имах само един – да оправдая очакванията на всички майки, баби, богове и мъже. И колко се стараех...
Може да се каже, че не живеех, а се стараех. Затова, когато преди година получих първата паническа атака и припаднах четири пъти, се уплаших не защото се задушавах до смърт, а защото не бях живяла, а само се стараех.
Сега не обвинявам никого, а мисля затова колко дълго човек може да живее в чуждите матрици. И моят отговор е - до гроба. Но пък и после трябва да се молиш, за да те пуснат в рая... и няма никакви гаранции, че ще те пуснат там. Затова сега си мисля – след като никой не получава писма от там, то поне в живота мога да си помогна сама и като начало да сваля от себе си очакванията на другите, които ме смазват.
Бракът ми започна от неимоверните изисквания към самата мен. Трябваше да бъда всичко и никакво делене на мъжко и женско.
Исках да живея в отделна квартира, без пияни съседи - направих го. Исках да съм идеалната домакиня - бях. Идеалната любовница - моля, заповядайте. Идеален партньор - няма проблем. Само че в преследването на всичко това загубих себе си.
Година по-късно попаднах в болница с анорексия. На нервна почва. Починах си около месец и реших да се боря за светлото бъдеще, но се роди детето.
Здраво, силно плачещо момиченце, което се роди, за да ме удави в окситоцин. Това беше първият ми въпрос за 25 години – "Защо?". Тя дори не ми отговаря с тишина, а аз я обичам като побъркана. Може ли да се обича без причина?
Бях луда идеална майка. Плюс жена. Плюс готвачка. Плюс приятел, партньор, любовница. На предложенията на бабите за помощ отговарях: "Не, благодаря, нямам нужда от помощ, ще се справя".
3 години майчинство. Аз съм никъде. Не съм била. Нямах приятелки. Познати. Втори чифт дънки. Козметика. Прическа. Грим.
Но аз успявах и се справях. Дори превеждах научни доклади по нощите – защо мъжът ми трябва да ме храни безплатно? Защо изобщо е длъжен да ме храни? Започнах да работя още повече, поемайки всички отговорности върху себе си, без и един парцал да му връча.
После родих още веднъж и се събудих. Бебето плачеше, както дишаше. Семейният устав отиде по дяволите. Вече не успявах да правя сармички, а кюфтенцата и мини-баничките, приготвени и замразени преди раждането (232 бройки, броих ги, да!), свършиха.
Аз. Престанах. Да успявам. Да бъда. Вече нямах възможност да успявам. Нямах възможност да оцелявам и да не полудея от денонощното "аааааааааааааааа". Затова започнах да свалям от себе си образа на всевишния и се опитах да се обръщам към съседите.
Първоначално просто им хвърлях детето за 1-2 часа. После наех детегледачка, пратих всички на майната им и започнах работа като журналист. Придобих нечовешки егоизъм и неодобрението на всички майки в града.
Изграждането на семейното щастие отиде на майната си. Независимо от всичките ми опити да седя на всевъзможни столове, да го извадя от там се оказа невъзможно. Никой не прие новата мен.
Изгорях. И не искам. Повече. Да се боря и старая.
Това по никакъв начин не премахва болката от загубата на целостта. Защото в семействата хората се срастват, а после се откъсват един от друг с червата. А после дълго време или се влачат с това как ги е обидил другия партньор, или разглеждат собствените си черва и намират естествения продукт от жизнената си дейност – намират собствените си лай.а.
Никой не ме е карал да ставам домакиня. В брака си направих повече, отколкото бях способна. За какво? За да бъде той щастлив? И сега кой е щастлив? Повече не искам да съответствам.
Искам обикновени човешки неща и отношения без "дай ми това, което искам и ще ти дам нещо друго".
Сега искам да се чукам, да се смея, да ходя на кино, да посещавам фестивали, да не отлагам нищо за "когато децата пораснат." Да работя там, където ми харесва. Да не псувам заради битови простотии, които имат решение. Да съвпадам с човека. Да не се оправдавам, а да съвпада. Дори в това, в което се разминаваме. Да не си изпилваме мозъците един на друг. И да псуваме без нравоучения. И да не спим през нощта, защото така ми харесва.
И още много и много... Просто с този поток "искам" човек, който е свикнал да не иска нищо, в началото му е трудно.
Но аз искам всичко егоистично и просто така. Най-напред, отношения.
Те трябва да са прости и да не се натрупва с годините цялата неизказана помия. И никой не може да стъпи на шията, размахвайки "длъжностни инструкции".
Майната им на инструкциите. Аз съм анти-инструкция, не се справих, не се облагодетелствах, счупих се, изгорях, отказах се от всичко и останах с нищо. И край. Дойде време да живея просто така. Със секс, коняк и татуировки :)
Автор: Ярина Мей
