През целия си живот отговарям на въпроса: "Винаги ли си така усмихната?" И отговорът е "да". Като цяло определям себе си като позитивен човек. Разбира се, това не означава, че не ми се случват лоши неща или че не съм губила близки хора.
Но ето една тайна - не винаги съм щастлива. Има тъмна страна, върху която работя отвътре. Тя се появи, когато един ден много отдавна майка ми ме хвана да се усмихвам на себе си и каза: "Изтрий тази усмивка от лицето си". Направих както ми каза, но усмивката винаги се връщаше без да се опитвам. Преминах от потискане на усмивката си до потискане на тъгата ми.
Научих се как да направя щастието моята маска. Всеки път, когато носех тази маска, можех да избегна въпроси и неприятни ситуации. И нормално – хората си мислеха, че съм добре. По-лесно е да излъчваш щастие и да потискаш тъгата, отколкото да отговаряш на въпроса "Какво не е наред?".
Но знайте, че колкото повече болка потискате, толкова повече тя ще ви удря като бумеранг. Може да е след месеци, дори години, но тя ще се върне. Затова намерете спокойствие в тъгата. Отдайте й се, а когато ви се плаче – поплачете си. Не правете моята грешка да се затваряте в сапунен мехур. Сега тъгата ми е дълбока, но аз продължавам да съм щастлив човек. Щастлива съм, защото се боря с вътрешните си демони, без да ги "замитам под килима". Щастлива съм, защото успях да счупя маската си и да бъда тъжна.
