Хората правим странни неща. Понякога дори не разбираме колко странно се държим, докато не спрем и не се погледнем отстрани.
Така че напълно естествено е да си зададем въпроса: защо правим странни неща и какво стои зад такова поведение?
Желание да „изядем“ мили неща
Всеки път когато наблизо се появи детенце, някой все ще му каже (задължително на висок глас), че ще го „изяде“, ще го „хапне за пръста“ или някоя друга част на тялото. Подобни разговори възникват също, когато видим кученце или нещо друго, толкова мило.
Откъде се появява желанието на шега да „ядем“ мили неща? Учените имат две теории. Първата се състои в това, че мозъчният център, отговарящ за удоволствието, в моменти на умиление се „затваря“.
Когато хората (и особено жените) видят новородено дете, те получават прилив на допамин, който възниква например, когато човек си е хапнал вкусно. Това налагане на смисли един върху друг предизвиква у нас подсъзнателно желание да поставим милата вещ в устата си.
Друга теория гласи, че хапаниците са такава форма на игра, която се наблюдава у много бозайници и че това е проява на нашата животинска страна. Много животни леко се хапят и на шега се борят помежду си. Все още е неясно защо те правят това – за усъвършенстване на бойни умения, за подобряване на двигателната координация или просто за удоволствие.
Неуместен смях
Мнозина от нас са склонни да се смеят в напълно неподходящи моменти – например, когато видим, че някой е паднал или е сгрешил, или когато предаваме лоши новини.
И макар прекрасно да знаем, че няма нищо смешно в смъртта на бабата, случва се с всички сили да сдържаме пристъпите на кикот на нейното погребение. Смехът в подобни ситуации изобщо не се вписва в социалните стандарти, но такова нещо се случва често и то си има причина.
Когато се смеем в тържествена обстановка, това не значи, че сме безсърдечни и не уважаваме околните. Вероятно това е признак, че нашето тяло под влиянието на огромния емоционален стрес използва смеха за сваляне на напрежението и дискомфорта.
А хихикането, което издаваме, когато някой падне или по друг начин си причини болка, се явява еволюционна функция, която дава на племето да разбере, че макар човекът да е смутен или леко да е сгрешил, няма сериозни основания за тревога.
Като цяло смехът рядко бива реакция на нещо „законно забавно“. Невробиологът Софи Скот казва, че смехът най-често се използва в качеството на метод за социално обединение, за да даде на хората да знаят, че ги харесваме, че сме съгласни с тях или че се намираме в една социална група с тях.
Ред сълзи…
Плачът изглежда съвсем обяснимо явление и на никого не му хрумва да го нарече странен. Но ако се спрем по-подробно на него, то случващото се – солена вода, капеща ни от очите в някой особено емоционален момент – изглежда доста странно.
Как са свързани помежду си очите, емоциите и сълзите? Психолозите твърдят, че плачът е преимуществено социален сигнал, еволюционно свързан със сигналите за опасност.
Младите животни могат да издават определен сигнал за бедствие, за да разберат другите животни, че им е необходима помощ. Има твърдение, че плачът е възникнал като начин човекът да покаже своите страдания, без да издава при това сигнал за тревога, който да накара околните да застанат нащрек.
От еволюционна гледна точка това вероятно е бил разумен ход, тъй като при него другите членове не племето е трябвало само да погледнат многострадалеца, за да разберат, че той не е в беда. Интересно е, че хората са единственият вид, изпускащ емоционални сълзи. Повечето други животни с възрастта престават да издават звуци, предупреждаващи за опасност.
Разпространение на клюки
Обикновено за интригантки се смятат жените, но мъжете са виновни за това социално провинение не по-малко. Минимум едно изследване твърди, че мъжете през деня сплетничат с 32% по-често от жените. В какво е причината за това?
В това, че повечето хора имат вродено желание незабавно да се сближат с околните. И това желание съвсем нормално може да надскочи всякакви морални норми.
Ние искаме да формираме социални връзки с околните и клюките не само ни дават повод да си поговорим за нещо, но и създават чувство на доверие, което започва с редица сигнали, които дърдоркото подава на своя събеседник.
Събеседникът на свой ред споделя предложената тайна и така се установява контакт. А още сплетните ни дават чувство за превъзходство, те могат да ни развеселят и внасят известно оживление в скучните ситуации.
Любов към тъжни филми
Всеки ден с нас се случват всевъзможни неща, преследват ни и мъка, и неуспех, така че изглежда странно някои да искат да прекарат часовете от свободното си време в още по-голяма печал. И независимо от това ние редовно сядаме да гледаме мелодрами.
Може да изглежда парадоксално, но причината е в това, че съзерцанието на трагедии фактически ни кара да се чувстваме щастливи. Наблюдението на трагедии на екрана кара хората да изследват собствения си живот и да търсят плюсовете в него.
Но изследователите посочват, че тази реакция се отличава от реакцията на човек, който гледа трагичен филм и си мисли: „Да му се невиди, в крайна сметка не съм толкова зле както този.“
Такива зрители имат по-егоистични възгледи, те са съсредоточени върху себе си, а не върху другите, и затова не се чувстват щастливи след гледането на филма.
Освен това гледането на мелодрами или слушането на печални истории ни кара да изпитваме съчувствие и подбужда нашия мозък да изпуска хормон, който повишава нашето чувство за загриженост. Учените наричат окситоцина „моралната молекула“, тъй като той ни прави по-щедри и състрадателни.
