Вярвам в любовта. В истинската любов. В безграничната. Нежна. Луда. Страстна. Всепоглъщаща любов. Вярвам в приятелството между двама влюбени. Вярвам в грижата им един към друг. В чистотата, честността, милия им поглед. Вярвам в носталгията им при липсата на единия. В броенето на минутите, когато не са заедно. В погледа им. Наивен и детски. Опознаващ, закрилящ, изпиващ.
Вярвам в любовта. Виждала съм я и все още я виждам. В хората около мен.
В двойките около мен. Виждам ги как сплитат съдбите си, изглаждат недостатъците си, напасват се, пречупват, стават по-добри. Светли, свежи. Обичани. Споделят времето си. Спомените. Вечерите. Сутрините. Приятелите. Семействата си.
Вярвам във всяка една дума, която пиша. Във всеки един образ, който създавам, защото знам, че съществуват. Срещам ги всеки ден. Разминаваме се. Виждам ги и ме вдъхновяват. Усмихват. Изпълват ме със смисъл.
Вярвам в любовта.
Тя не вярва в мен. Идва и си тръгва. Пуска ме. Отдръпва се. Не ѝ се сърдя. Спокойно ми е, защото знам, че отива при някой с по-голяма нужда. Умея да живея с липси. И това, че я оставям. Че я нямам, не означава, че не вярвам в нея.
Вярвам.
Тя не вярва в мен.
Автор: Силвия Крумова, SilviAmica
