Едно е да си мислиш, че си приключил с миналото си, съвсем друго е това минало да седи на няколко маси от теб в някой бар и да те гледа право в очите. Само в такива моменти разбираш дали наистина това, което си мислиш, е реалност или е плод на абсурдна фантазия и заблуда от твоя страна.
В крайна сметка се оказва, че едно от най-приятните чувства във Вселената е да разбереш, че вратата наистина е затворена. Виждаш го и не чувстваш нищо. Атом от теб не трепва, всяка клетка остава на мястото си в тотална апатичност. В първия момент има едно леко недоумение какво те е свързвало толкова дълго време с този човек, след това разбираш, че всичко в живота се случва със смисъл и има своето място и време. Поздравяваш от уважение. Пожелаваш му щастие и наистина го мислиш. Едно минало винаги заслужава светло бъдеще. И двамата го заслужавате.
Бях прочела някъде, че разделите се случват винаги, когато един от двамата израсне по-бързо, a другият няма същата тази жажда за промяна и остава в застой - същият като в началото. Тогава всеки тръгва по своя път. Няма бели, няма черни. Няма виновни. Човек трябва да е доволен от избора си - и този в началото, и този в края. Не се избираме случайно.
Уважавайте се на раздяла и продължавайте. И за двама ви някъде чака някой, който ще пасне тотално на всичко, което сте, не сте или ще станете. Бъдете смели.
Здравей, минало. Пожелавам ти любов. Аз съм щастлива, надявам си и ти да си.
Затворих вратата.
Смених дома.
Строя новия си свят.
В който някой ме очаква.
Автор: Силвия Крумова, SilviAmica
