Небето, което виждам, е същото небе, което виждаш и ти. Но някак си го виждаш в различно време, когато аз вече съм другаде – някъде, където ти не си. Много е трудно да повярвам, че живеем под едно и също небе, виждайки подобни нюанси на синьото, когато в твоя свят всичко е толкова различно, а при мен всичко остава почти същото.
Просто се опитвам да ти кажа, че нищо от това, което се случи, не се чувства истинско. Дори не знам как бихме могли да съществуваме в една и съща вселена, водейки такъв различен начин на съществуване. Ето например, на новата ти снимка с нея гледката отзад е великолепна, пейзажът е приказен. И при мен небето е ясно, гледката също е хубава, хората са мили, но някак се чувствам толкова заседнала във времето, изостанала, ограничена. За кратък момент бях свободна от това съществуване, благодарение на теб, но години по-късно се озовах точно там, където бях.
И не мога да не се чудя защо някои от нас трябва да се борят с ежедневната заплаха да потънат напълно, когато други живеят сякаш над земята. Все още те чувам как ми казваш да тичам, да тичам по-бързо, да изпреваря себе си. Но ти не виждаш калта под краката ми, не усещаш хватката на земята, защото си живял целия си живот, ходейки на няколко сантиметра над земята, а аз прекарах целия си живот, опитвайки се да изплувам. Не ме разбирай погрешно - и аз искам да тичам, да се извися, да виждам вятъра в косата си, да те настигна и да хвана ръката ти. Колко несправедливо и болезнено е да си в центъра на този сблъсък на културата и на този взискателен свят.
Толкова исках да продължа да тичам и да се преструвам, че калта не съществува, че не ме притеснява, че не ме задържа. Но желанието не е достатъчно, постоянното опитване също. И това е може би най-трудното за преглъщане, че понякога нищо не е достатъчно. В друг живот бих ти дала всичко. Но в този знам, че моето всичко няма да е достатъчно.
