Ти никога не си бил мой и аз никога не бях твоя, но докосваше и държеше ръката ми по неповторим начин - със сила и нежност. Вплиташе пръсти в моите, сякаш никога няма да ме пуснеш, поне не и ако зависи от теб.
Никога не си бил мой, но аз търсех точно теб, когато имах нужда от помощ. Може и да не сме били заедно много време, но усетих какво е да имаш някой зад себе си. Усетих какво е да имаш "пеперуди в стомаха", само от едно докосване или шепнене в ухото. Усетих и какво е да си обичан.
Никога не си бил мой, но понякога изглеждахме като истинска двойка. Седяхме толкова близо един до друг, дори когато гледахме телевизия, че можех да усетя топлината на кожата ти и мекия ти, приятен дъх. А когато лежахме сгушени и голи, се будих посред нощ от ритмичния ти пулс точно под бузата ми.
Никога не си бил мой, но времето беше наше. Това, което имахме, не беше градено върху стабилни основи, а върху нужда и привличане. Бяхме заедно, защото и двамата се нуждаехме от това. Миналото ни нямаше значение, защото знаехме, че няма да съществуваме в бъдещето.
И въпреки всичко, имаше нещо недоизказано между нас. Никога не си зададохме въпроса какво ще стане с нас или какво изобщо правим. Знаехме единствено, че ни е добре. И това беше достатъчно. Защото ти никога не си бил мой, нито пък аз твоя.
