Имаше я, глупако! И беше твоя, за дълго! Само твоя! Недокосната от друг.
Помниш ли... тогава мнозина се отказаха? Помниш ли колко трудно ти беше да я спечелиш? Да изкачиш този най-висок връх. Да прескочиш тази най-високо вдигната летва... Но скачаше и се катереше дори когато нямаше вече сили за това. Когато сърце не ти остана и въздух в дробовете, и сили в мускулите, но пак се бореше и не спираше.
Защото знаеше! Отвътре знаеше, че за нея... за НЕЯ си заслужава.
А когато най-накрая прескочи всичките ѝ стени, помниш ли чувството, колко хубаво беше да е в ръцете ти? Да се отпуснеш и да не се бориш вече със света. Та нали светът беше в ръцете ти! Светът бе разпилял косата си върху рамото ти и тихичко спеше. А ти пазеше съня ѝ. Дълго я пази ревностно. Бог ти е свидетел, че можеше да извадиш очите на всеки, дръзнал да я погледне.
А как гордо ходеше редом до нея. Крехката ѝ ръка държеше твоята и ти беше горд. Тя беше твоята награда. Твоят трудно изкачен връх. Твоя!
Ах, колко къса само е човешката памет. Забрави как се катерят върхове, за да прескачаш лесни пясъчни замъци, които се рушат, докато ги пипнеш. Забрави как се прескачат високо вдигнати летви, за да прескачаш ниските бариери на паркинга. Забрави, че да спечелиш някой, който си заслужава, е трудно и избра лесното.
А тя беше твоя! Ничия друга! Чакаше! Надяваше се! Обичаше! Това прави тя. Просто обича. Създава красота от въздуха. Можеше да напише поема от всички мили неща, които ти не ѝ каза.
Можеше да извае скулптура от всички цветя, които ти не ѝ подари.
Можеше с ръцете си да подреди небето и облаците, и слънцето, така че да не бъдат самотни вече.
Остави я да бъде сама до теб и често я оставяше сама. Тя те обичаше! Щеше да направи всичко за теб. Толкова сигурен беше в нея! Толкова уверен.
Имаше я, глупако! Цялата! Но грешка, след грешка... губеше части от нея. Като части от пъзел. Тя не е от онези жени, които тръшват вратата и си тръгват. Не! Нея я изгуби малко по малко. И най-много боли от това, че можеше във всеки един момент да си я върнеш.
Накрая погледна в очите ѝ, онези очи, които някога бяха твой дом, и там беше празно! Теб вече те нямаше. Имаше стени! Високи и недостижими. Имаше и връх, но ти вече свикна да прескачаш ниски препятствия, а тя се бе научила да лети!
Разбра! Да се пребориш за нея вече беше невъзможно.
Е, поне я имаше за малко, глупако!
Автор: Мария Миразчийска - Мариачи
