Важното е да обичаш пресечните точки. И да се разделяш с любов. Което най-често означава едно - навреме.
Революциите са кратки. Кървави. Безпощадни. Но точно те обръщат света. Ремарк твърди, че "човешкият живот е твърде дълъг за една любов. Просто твърде дълъг". А на нас, човеците, ни се иска да е иначе. Толкова човешко и толкова ужасно страшно е, че искаме да се притежаваме. И че тая жажда да притежаваме ни изгаря дори след любовта. И тогава започваме да я имитираме, за да се самоубедим, че имаме право да оставим връзката си на командно дишане. В името на връзката. Но не и в името на любовта. И тогава почваме да мерим отношенията си в минало. И да си вменяваме дълг към даденото, направеното. От себе си към другия, от другия към себе си. И започваме да мерим връзките във време - другата ни велика заблуда.
Щом съм бил толкова дълго с някого, значи това е човекът. Твърде малко се питаме какъв бях, как се чувствах с другия, израснах ли, станах ли по-светъл, по-добър, или потънах, почувствах ли се по-свободен, приближих ли се към мечтите си, или се сринах...
Виждала съм достатъчно дълги и разрушителни връзки. Затънали в мерки и теглилки, дори не подозираме, че следващата ни крачка е да започнем да търгуваме. Първо с нас самите, после с другия, когото не искаме да пуснем. Или да напуснем. Поради дълг, вина, навик, страх, обещание, зависимост... Без значение. Ей така се убиваме във връзки на командно дишане, защото се страхуваме да сложим край.
"Живот в скалите", Мария Лалева
