Чувствах се като обезумял, исках да скоча от стола и да я целуна неистово, страстно. Да я оставя без дъх, без възможност за отказ. Примамливият и лукав блясък в погледа ѝ ме предизвикваше да бъда звяр. Да я искам само за мен. Да я почувствам моя. Да я накарам да моли за още.
Обаче, мамка му - не. Такива жени винаги носят парадокс със себе си. Тя беше жена в пълния смисъл на тази дума. Носеше милиони светове в душата си. Гласът ѝ беше като на дете, което се наслаждава на живота, говори с трепет, мечтае. Тя не заслужаваше моето лъжовно поведение, беше искрена - в страстта си, в наивността си. Аз ли - аз бях пленен. Бях готов да пътувам до Небраска, до Тибет. Да ѝ купувам любимото червено вино, само за да виждам как устните ѝ докосват чашата, а извивките на шията ѝ показват пътя на адската течност. Преглъщах като тийнейджър, който за първи път си пуска порно и опознава дербите на фантазията си.
И знаете ли какво - аз бях омърсен, аз бях използван. Тя нямаше интерес към игрите ми. Знаеше към какво се стремя и знаеше, че няма да ми го даде. Аз така и не успях да я съблека, тя мен - да. Отвътре.
Такава жена се помни дълго, а вкусът ѝ горчи. След такава жена всички други ти изглеждат малки. И няма значение червилото по устните им. Нека мълчат... За да може умът ми да запази спомена от звука на нейните думи.
Автор: Силвия Крумова, Silvia Amica
