Спомням си начина, по който току-що боядисаната ми коса оцветяваше калъфката ти. Спомням си и как главата ми сама си намираше място върху гърдите ти, докато най-накрая не заспим и двамата.
И тогава дойде онзи ден, който никога няма да изтрия от съзнанието си. Ръцете ти бяха обвити около мен, но аз не усещах нищо, освен празнота и хлад. Думите ти се опитваха да оправят нещата, които тялото ти не можеше. Обърна ми гръб и мога да се закълна, че никога не погледна назад. И тогава осъзнах, че никога няма да бъдем нещо повече от това – споделени спомени от едно легло.
А това легло беше твърде малко за всички тайни, останали между нас. Никога не бихме били повече от тишината. Тишина, която казваше повече, отколкото нашите думи някога са могли. Никога в този живот няма да сме повече от двама непознати. Никога не бихме и повече от две тела в едно легло.
Не можеш да върнеш назад думи, които никога не си казвал. Не можеш да върнеш обратно и момента, в който погледна в очите ми и ме накара да разбера, че всичко свърши. Няма да се върнеш, защото никога не си имал дом при мен. За теб бях толкова временна, колкото и следите от боя за коса върху възглавницата ти. И въпреки всичко, не съжалявам за времето, прекарано с теб.
Все още се чудя дали боята наистина се е измила от възглавницата ви. Може би просто си го казал, защото това беше твоят начин да ми кажеш, че най-накрая си готов да пуснеш всичко между нас. Надявам се всеки път, когато виждаш дъга, да се сещаш за мен.
