Сега разбирам защо ураганите са кръстени на хора. Ти преобърна живота ми като вихрушка с епични размери. И когато съм в средата на това бедствие, сгушена в ръцете ти, е спокойно. Тихо е. Аз съм в окото на бурята. Не видях какво правиш с живота ми или може би просто не ме интересуваше. Защото сега, когато очите ми са широко отворени, все още искам да останеш. Мразя те, защото имам нужда от теб.
Всички имаме различни моменти, които взимат дъха ни. Ти си моят кислород, но ме оставяш без въздух. Ръцете ти ме задушават, клетка от любов и топлина. Не искам това, защото е твърде много, твърде страшно. Имам нужда от пространство, от въздух. Излез, но моля те, не си тръгвай.
Объркана съм, защото с единия крак си в живота ми, а с другия блуждаеш в пространството. Изпитвам нуждата да те моля да останеш, но в сърцето си знам, че е най-добре, ако си тръгнеш. Но какво остана да си кажем? Електричеството между нас говори достатъчно.
Знам, че колкото и да дойдат след теб, все ще търся твоя вкус. Опитвам се да те извадя от душата си, но ти сякаш си се нанесъл там за постоянно. А уговорката ни беше друга. Това продължи по-дълго отколкото трябваше и ще трябва да изтърпим последствията. Очите ти казват, че съжаляваш, дават обещания, които не искам да спазваш. С теб всичко е прекалено много, но никога не е достатъчно. Мразя те, но не искам да си тръгваш...
