Когато си лудо влюбена, наистина е трудно да отвориш очите си и да видиш нещата такива, каквито са. Може би затова казват, че "любовта е сляпа", не знам. Знам единствено, че емоциите те завихрят в ураган, очите и ушите ти са затворени и се оставяш на висшите природни сили да те спасят… или захвърлят някъде на брега на любовта.
Бях наивна да повярвам, че той е моята сродна душа, духовната ми половинка, че цялото ми същество е създадено, за да се слее с него. Може би се нуждаех от любов толкова отчаяно, че проектирах неговия образ като фенер, който ме извежда от тъмнината и ми показва пътя към щастието.
Сигурно вече сте се досетили, че тази история не завършва като в приказките и че той сега е част от едно много болезнено минало, което все още ми засяда на гърлото като буца. Но усещам, че трябва да излея душата си, за да мина стъпка напред.
Превърнах го в основен приоритет в живота ми. Той пък разкри душата си, остави ме да надникна вътре, за да видя ангелски чистата му любов. Той бе всичко, за което някога съм мечтала. И наистина не ми отне много време да се влюбя в него. Идилията продължи до момента, в който нещата започнаха да стават все по-сериозни. Сякаш животът изведнъж се усложни, а ние слязохме на земята. И… той изчезна. Без писмо, без сбогуване, без излишни обещания за приятелство. Просто дим, сякаш никога не е съществувал.
Сега мразя себе си, защото допуснах да оглупея от любов като ученичка. Защото му позволих да се сгуши в сърцето ми, а сега не знам как да го изгоня. Да, и затова също се мразя. А болката е точно толкова силна, колкото бе и любовта ми към него. Болката, когато осъзнаеш, че той не е за теб. Тя обаче със сигурност ще трае по-дълго от любовта…
