Пролетта винаги е била любимият ми сезон. Време за промяна, време за надежда. Дългата зима е свършила, взела е от нас голяма част от времето ни, по някоя любов и вяра. Дала ни е доста килограма отгоре, хубави и лоши спомени. И накрая си е отишла.
Мисля, че през зимата обичаме повече хората до нас. За сметка на това спираме да обичаме себе си. Затваряме се в къщите си, не излизаме. Изпадаме в някакви настроения и търсим някой, към когото да се приближим. Да държим, да обичаме. През зимата избираме да бъдем със затворени очи - пред истината и срещу студа. Стоим на люлеещия стол пред пламтящите дървета и денят ни минава в спомени. За друго време, друго място и може би друг човек. После заспиваме до този, когото сме избрали - може би защото не можем да излезем, да видим дали има нещо друго, което повече ни заслужава.
Затова винаги съм смятал, че през зимата забравяме кои сме. Слагаме черните дрехи, тъмните чадъри, кожените ботуши. Цветовете се изпаряват от живота и ежедневието ни. И потъваме в едно сиво ежедневие, в което само снегът остава различен. Един път е мек и влажен, както нашия характер. Друг път е твърд и безкраен, както нашите чувства. Или пък тих и нежен, както нашата вята. Докато един ден не открием, че цветята започват да цъфтят заедно с нашата надежда.
И точно тогава, когато сме помислили, че тази дълга и ужасна зима няма да има край, се показва пролетта. Усетила, че силите са ни на свършване. Дошла да ни помогне и да ни даде най-правилните съвети.
Винаги съм смятал, че пролетта е най-красива у дома. Там, където сме израснали. Където дърветата са в най-красивия нюанс на зеленото, цветята стоят на различни места, а петлите се чуват още в 5 сутринта. Където въздухът е чист, приятелите си остават приятели, а съседската котка дава да я галиш. У дома е мястото, където отиваш, когато искаш да започнеш всичко отначало. Когато нямаш сили за повече битки, когато нямаш никаква надежда.
За да се заредиш. И да осъзнаеш, че най-хубавото тепърва предстои.
Обичам да се прибирам у дома, при хората, които ме обичат и аз обичам. Обичам да се наслаждавам на кафетата в определен час, на познатите хора по улиците, вече свалили сивите дрехи, облечени с нови и свежи цветове. Сякаш разцъфнали като самата пролет. Обичам да ми мирише на люляк, както мирише двора на баба на пролет. И самата баба, която сякаш никога не спира, без значение от сезона.
Всичко това ме зарежда. Мотивира ме. Превръща ме отново в човека, когото бях преди зимата.
Подготвяме за едно дълго и топло лято и за една есен, през която хората се чудят какво да правят. Въпреки това всички сезони са красиви, по своему. Едни ни дават, други ни взимат. Въпросът е да научим само правилните уроци от тях.
Накрая искам да се насладя на всяка секунда от пролетта, която така дълго чаках. На всеки цвят по дърветата и на всеки в душата ми. На хората, които ме обичат. На тези, които аз обичам. На кучето, което не спира да лае и липсата на друг шум. На малкия град с неговите големи хора. Искам да се насладя на това, че не трябва да правя нищо, просто да се чувствам у дома… там, където пролетта е най-красива!
