Ако преди една година бях видял човека, в когото се превърнах сега, със сигурност нямаше да се позная. Не говоря визуално, има хора, които почти цял живот остават непроменени, други всяка седмица правят нещо, което да ги различава от старото им аз. Аз обаче се бях променил по един друг начин, по-духовен, по-различен.
Не вярвах, че хората се променят.
Не вярвах във втория шанс.
Не вярвах в новото начало.
Не вярвах в силата - да започнем на чисто.
Но вече вярвам. Вярвам, че нещо може да се появи в живота ти и да те разтърси из основи. Да промени мирогледа ти, вярванията ти. Да промени теб самия. Това "нещо" може да е приятелство, любов, отношения, дори преместване.
Просто етап, който те кара да се замислиш за важните неща в живота ти, за тези, които идват неканени и не си тръгват. А след тях си като къща, обрана от крадци. Взети са най-важните ти неща, нещата, които си събирал и пазил цял живот. Оставени са боклуците, тези, които дори на теб не са ти нужни, камо ли на крадците. И всичко е пълна бъркотия, заради която трябва да подреждаш и чистиш с дни.
Вторият шанс беше другото, в което не вярвах. Ако един човек те е наранил (съзнателно), как да му простиш? Как да забравиш и да повярваш, че следващият път, след месец, сезон, година…. нещата няма да се повторят? Как да продължиш живота си оттам, където е бил разрушен? Сега обаче сляпо вярвам във втория, третия, че дори и петия шанс. Защото, когато обичаш, когато имаш спомени, истории и случки с един човек, няма как да загърбиш всичко за ден. Поне аз не мога. Винаги нещо ще ме спира. Винаги ще си мисля: "Какво би станало, ако бях простил, ако бях останал, ако не бях продължил". А може би самият втори шанс е вид продължение към по-добро или към нещо различно.
И може би новото начало е просто старо начало, но с нови възможности. Защо да не опитаме да започнем нещо ново, но със стари герои? Може този път да имаме повече успех и новото начало да ни направи наново щастливи.
Накрая се превърнах в човек, който разсъждава не толкова импулсивно. Човек, който се пуска по едно течение и не мисли на къде води то, а просто се наслаждава на пътуването. И това е нещото, за което се радвам най-много. Това, че започнах да се радвам на най-малките неща: кафето сутрин с любим човек, книгата, която ти е препоръчана, филма, който става интерес, само ако го гледаш с правилните хора. Вечерята, която може да е романтична и без да има свещи. Разговорът без смисъл. Погледът без цел. Любовта без притискането.
Спрях да правя планове за бъдещето. Реших да вляза в настоящето. А то се оказа доста по-забавно…
