Един прекрасен ден всичко свършва. Събуждаш се, правиш си кафе... и осъзнаваш, че човекът, който спи в другата стая, не е бил този, в когото си се влюбил. Да, обичта я има. Спомените също. Има я привързаността и може навикът: ритуалите сутрин, обед и вечер. Албумите пълни със снимки и вещите, които сякаш ни помнят, че някога... в един хубав живот. Когато се смеехме повече и всеки един ден беше нова приказка. Когато вярвахме в силата на бъдещето и в това, че най-доброто предстои.
Но всъщност най-доброто вече е минало.
Идват само сълзите, разочарованието, скандалите. По-дългото време без човека, когото доскоро обичахме. Нуждата да излезем, да избягаме. Да се махнем. Желаем да избягаме. Да се скрием, да дишаме.
После идва раздялата, приятелите, които казват, че са очаквали това. Казват, че ще бъдем по-щастливи, по-смели, по-свободни. Смятат, че е време да продължим. Да търсим нещо ново. Да вярваме в началото и в любовта. И така животът продължава.
До един ден, когато всичко започва отново...
Психолозите казват, че това се нарича синдромът на загубенияживот. Носталгията по едно изгубено време ни връща назад, тласка ни към този, когото уж трябваше да забрави. Но всъщност не сме. И пак се качваме на въртележката. Докато някой не я спре. Или не паднем от нея.
Вярвате ли наистина, че хората се променят? Аз не... може би порастват или изменят някои свои виждания. Но никога не се променят. Тогава на какво се надяваме?
На нищо. Просто искаме да изпитаме познатото. Да забравим, че може би настоящето не е толкова вълнуващо, за което сме се надявали. Или да прегърнем поне за малко, този при когото се връщаме. Да му се усмихнем. Да потънем с него.
И после да си тръгнем.
И така до следващият път.
Дали някога ще има край? Дали ще можем да продължим и никога да не се връщаме? Да забравим и да можем да не вярваме, че този път нещо може да е по-различно. Няма да е! Докато се нараняваме, нищо няма да бъде различно. Докато се крием зад миналото, никога няма да бъдем щастливи.
Както и този, когото обичахме.
Трябва да пуснем тези, в които отдавна не сме влюбени и да потърсим новата ни любов. Да вярваме, че тя дебне от някъде. И да й се насладим. И да не я пускаме да си отиде. Защото по стария начин само лъжем себе си. Лъжем, че всичко е приключило. Лъжем, че това е краят, а след това тайно подкарваме колата по познатия път.
